Липсата й на логика беше поразителна. В най-лошия случай само единият я беше изоставил.
— Джефри Кейс… — започнах аз, като си мислех, че характеристиката й няма да е валидна за него, но ако Роузи знаеше как е намерил смъртта си, можеше да го изтълкува като начин за бягство от отговорност.
— Знам, знам. Но ако се окаже, че е някой тип на средна възраст, който се прави на това, което не е — времето на този задник ще свърши.
— Смяташ да го разобличиш? — попитах ужасен. Изведнъж ми хрумна, че бих могъл да съм съучастник в причиняването на огромна болка на някой, който най-вероятно е най-добрият ми приятел. На цялото му семейство! Майката на Роузи не е искала тя да знае. Може би точно заради това. Предполагаше се, че майката на Роузи знае повече за човешкото поведение от мен.
— Правилно.
— Но така ще причиниш болка. Без да получиш нищо като компенсация.
— Ще се почувствам по-добре.
— Неправилно — казах. — Изследванията показват, че отмъщението увеличава стреса на жертвата…
— Това е моят избор.
Имаше вероятност Джефри Кейс да е баща на Роузи, тогава всичките три проби щяха да са негативни и щеше да е прекалено късно за отмъщение. Но не исках да разчитам на това.
Изключих апарата.
— Недей — каза Роузи. — Имам право да знам.
— Не и ако това причини страдание.
— Ами аз? — попита тя. — Не ти ли пука за мен? — Ставаше емоционална. Аз се чувствах съвсем спокоен. Разумът ми вече владееше положението. Мислите ми бяха ясни.
— Даже страшно ми пука за теб — казах. — Затова не мога да ти помогна да направиш нещо неморално.
— Дон, ако не направиш теста, никога повече няма да ти проговоря. Никога.
Тази информация беше болезнена, но рационално напълно предвидима.
— Предполагам, че това е неизбежно — отвърнах. — Проектът ще бъде завършен, а ти даде да се разбере, че нямаш никакъв по-нататъшен интерес в сексуален аспект.
— Значи аз съм виновна? — каза Роузи. — Разбира се, че аз съм виновна. Не съм шибана непушачка и въздържателка с готварски умения и докторска степен. Не съм организирана.
— Изтрих изискването за алкохолно въздържание. — Разбрах, че има предвид проекта „Съпруга“. Но какво искаше да каже? Че се е оценявала по критериите на проекта „Съпруга“? Което значеше…
— Ти си ме преценявала като партньор?
— Разбира се — отвърна тя. — Като изключим това, че нямаш никаква представа как да се държиш сред хора, че животът ти се ръководи от графици и си неспособен да изпитваш любов, си идеален.
Тя си тръгна и тресна вратата след себе си.
Включих пак апарата. В отсъствието на Роузи можех безопасно да изследвам пробите и след това да реша какво да правя с тях. После чух, че вратата на стаята се отваря. Обърнах се, като очаквах да видя Роузи. Беше деканът.
— Да не работиш по тайния си проект, проф. Тилмън?
Бях загазил сериозно. При всички предишни срещи с декана бях спазвал правилата или провинението ми бе минимално и не заслужаваше наказание. Използването на апарат за анализ на ДНК за лични цели беше огромно нарушение на устава на Катедрата по генетика. Колко знаеше тя? Обикновено не работеше през уикендите. Присъствието й беше случайно.
— Много интересна работа според Саймън Льофевър — каза деканът. — Идва в кабинета ми да ме пита за проект в моя факултет. Който очевидно изисква да му вземем ДНК проба. Какво си направил. Доколкото разбирам, става въпрос за някаква шега. Извини липсата ми на чувство за хумор, но се оказа, че съм в малко неизгодна позиция — тъй като никога не бях чувала за този проект. Помислих си — няма как да не съм видяла предложението, когато е влязло в етичната комисия.
До този момент деканът изглеждаше спокойна и разумна. Сега вече повиши глас:
— От две години се опитвам да накарам медицинския факултет да финансира съвместен проект, а ти решаваш не само да се държиш грубо неетично, но и да го направиш с човека, който държи кесията. Искам писмено обяснение. Ако в него няма одобрение на етичната комисия, което някак си съм пропуснала, пускаме обява, че търсим преподавател.
Деканът се спря на вратата.
— У мен все още е оплакването ти за Кевин Ю. Може би ще размислиш. И взимам ключа ти за лабораторията. Благодаря.
Проектът „Баща“ приключи. Официално.
Джийн дойде в кабинета ми на следващия ден, точно когато попълвах въпросника на Единбургския тест за постнатална депресия.
— Добре ли си? — попита той. Много навременен въпрос.
— Предполагам, че не. Ще ти кажа след около петнайсет секунди. — Довърших въпросника, пресметнах резултата и го подадох на Джийн. — Шестнайсет — казах му. — Вторият най-висок резултат за всички времена.