Джийн го погледна.
— Единбургският тест за постнатална депресия. Трябва ли да ти напомням, че скоро не си раждал?
— Не отговарям на въпросите, свързани с раждането. Това е единственият инструмент за измерване на депресията, който Клодия имаше у дома, когато сестра ми почина. Продължавам да го използвам, за да мога да сравнявам резултатите.
— Това е, което наричаме „осъзнаване на чувствата“, нали? — попита Джийн.
Стори ми се, че въпросът е риторичен, и не му отговорих.
— Слушай — каза той. — Мисля, че мога да ти помогна.
— Имаш ли новини от Роузи?
— За бога, Дон — възкликна Джийн. — Имам новини от декана. Не знам какво си правил, но тестване на ДНК без одобрение на етичната комисия може да ти закопае кариерата.
Знаех го. Бях решил да се обадя на Амгад, шефа на голф клуба, и да го питам за съдружието в коктейлбара. Изглежда беше време да се захвана с нещо различно. Беше седмица на груби пробуждания. След срещата с декана се прибрах у дома и открих, че Ева, чистачката ми, е попълнила въпросник за проекта „Съпруга“. Най-отгоре беше написала: „Дон, никой не е идеален. Ева“. В състоянието ми на повишена уязвимост се почувствах много засегнат от това. Ева беше добра жена, чиито къси поли вероятно имаха за цел да привлекат партньор и която сигурно се бе почувствала неудобно от ниския си социално-икономически статус, докато е отговаряла на въпросите за научните степени и отношението към скъпа храна. Замислих се за всички тези жени, които бяха попълнили въпросника с надеждата, че могат да си намерят партньор. С надеждата, че този партньор ще съм аз, въпреки че не знаеха много за мен и сигурно щях да ги разочаровам.
Налях си чаша пино ноар и излязох на балкона. Светлините на града ми напомниха за вечерята е омара с Роузи, която обратно на това, което сочеше въпросникът, се оказа една от най-приятните в живота ми. Клодия ми беше казала, че съм прекалено придирчив, но в Ню Йорк Роузи ми бе показала, че моята преценка какво ще ме направи щастлив е напълно погрешна. Отпивах бавно от виното и гледах как гледката се променя. Един прозорец угасна, светофар се смени от червено на зелено, светещият буркан на линейка се провираше между сградите. И ми стана ясно, че не съм направил въпросника така, че да намеря жена, която да приема, а да намеря някого, който да приеме мен.
Независимо какви решения щях да взема в резултат от преживяното с Роузи. Никога повече нямаше да използвам въпросника. Проектът „Съпруга“ приключи.
Джийн имаше какво да добави:
— Без работа, без организация, без график. Ще се срутиш. — Той погледна отново въпросника за депресията. — Вече се срутваш. Слушай, ще кажа, че това е проект на катедрата по психология. Ще направим заявка до етичната комисия и ти ще кажеш, че си мислил, че си одобрен.
Джийн очевидно правеше всичко възможно, за да ми помогне. Усмихнах му се.
— Това сваля ли няколко точки от резултата? — попита той и размаха Единбургския тест за постнатална депресия.
— Подозирам, че не.
Настъпи тишина. Очевидно никой от двамата нямаше какво да каже. Очаквах Джийн да си тръгне. Но той пак се опита.
— Помогни ми, Дон. Заради Роузи е, нали?
— Няма логика.
— Нека ти го кажа по-просто — започна Джийн. — Ти си нещастен… толкова нещастен, че си загубил от поглед кариерата си, репутацията си, свещения си график.
Това беше истина.
— Мамка му, Дон, ти наруши правилата. Откога нарушаваш правилата?
Добър въпрос. Уважавам правилата. Но през последните деветдесет и девет дни бях нарушил много правила — законови, етични и лични. Знаех точно кога започна. В деня, в който Роузи влезе в кабинета ми и хакнах системата за резервации на „Льо Гаврош“, за да мога да изляза с нея.
— И всичко това заради жена? — попита Джийн.
— Очевидно. Напълно ирационално е. — Чувствах се засрамен. Едно беше да допуснеш гаф на публично място, но друго да признаеш, че рационалността те е напуснала.
— Ирационално е само ако вярваш във въпросника.
— Единбургският тест за постнатална депресия е много…
— Говоря за твоя, в който има въпрос „Ядете ли бъбреци?“. Едно на нула за генетиката срещу въпросника.
— Смяташ, че ситуацията с Роузи е резултат от генетична съвместимост?
— Ама и ти имаш един начин на изразяване… — каза Джийн. — Ако позволиш да вкарам малко романтика, бих казал, че си влюбен.
Това беше необикновено твърдение. Освен това бе напълно логично. Бях решил, че романтичната любов винаги ще остане извън периметъра на опита ми. Но тя напълно обясняваше сегашното ми състояние. Исках да съм сигурен.