— Правилно — отвърна Клодия и се засмя. — Искам да кажа — да. Дон, това обучение отнема години.
Не разполагах с години. Но се уча бързо и бях влязъл в режим „човешки сюнгер“. Демонстрирах.
— Сега ще съставя обективно съждение, последвано от молба за изясняване, и преди това ще кажа любезно: „Извинете, поръчах пържола алангле. Имате ли някакво друго определение за «алангле»?“.
— Добро начало, но въпросът е малко агресивен.
— Не е ли приемлив?
— В Ню Йорк — може би. Не обвинявай сервитьора.
Модифицирах въпроса.
— Извинете, поръчах пържола алангле. Бихте ли проверили дали поръчката ми е изпълнена правилно?
Клодия кимна. Но не изглеждаше напълно доволна. Обръщах огромно внимание на изразяването на емоциите и бях диагностицирал нейните правилно.
— Дон, впечатлена съм, но… да се промениш, за да отговориш на нечии очаквания, може би не е добра идея. Накрая може да започнеш да презираш целия процес.
Не смятах, че това е вероятно. Просто учех нов протокол, това бе всичко.
— Ако наистина обичаш някого — продължи Клодия, — трябва да си готов да го приемеш какъвто е. Може само да се надяваш, че някой ден този човек ще се събуди и ще се промени заради самия себе си.
Последното й изречение препрати разговора към правилото за верността, за което си мислех от самото начало. Вече нямаше нужда да повдигам въпроса. Имах отговор на въпроса си. Клодия със сигурност говореше за Джийн.
Уговорих си крос с Джийн за следващия ден. Трябваше да говоря с него насаме, някъде, където нямаше да може да ми избяга. Започнах лекцията си веднага щом затичахме. Основната ми теза бе, че изневярата е напълно неприемлива. Всички ползи от нея се омаловажаваха от риска за тотално бедствие. Джийн вече се бе развеждал веднъж. Юджини и Карл…
Джийн ме прекъсна, дишайки тежко. Заради усилието да предам недвусмислено и категорично посланието си, бях започнал да тичам по-бързо от обикновено. Джийн е в значително по-лоша форма от мен и моите бавни кросове за топене на мазнини за него са сериозни кардиоупражнения.
— Чух те — каза той. — Какво четеш?
Казах му за филмите, които бях гледал напоследък, и тяхното идеализирано представяне на приемливо и неприемливо поведение. Ако двамата с Клодия имаха заек, той щеше да е в сериозна опасност от някоя отхвърлена любовница. Джийн не бе съгласен, не за заека, а за отражението на неговото поведение върху брака му.
— Ние сме психолози — каза той. — Можем да се справим с отворен брак.
Игнорирах неправилната му категоризация на самия него като истински психолог и се фокусирах върху най-важното: всички авторитети и морални кодекси определяха изневярата като опасна. Дори и теориите на еволюционната психология признаваха, че ако някой открие, че партньорът му изневерява, той би имал основателни причини да го отхвърли.
— Говориш за мъжете — каза Джийн. — Защото те не могат да си позволят да отглеждат дете, което няма техните гени. Както и да е, мислех, че имаш предвид преодоляването на инстинктите.
— Правилно. Инстинктът подсказва на мъжа да изневерява. Трябва да го преодолееш.
— Жените го приемат, стига да не ги излагаш. Погледни какво става във Франция.
Цитирах контрапример от популярна книга и филм.
— „Дневникът на Бриджит Джоунс“? — попита Джийн. — Откога от нас се очаква да се държим като герои от женски романчета? — Млъкна, преви се и се опита да си поеме дъх. Това ми даде възможност да му представя доказателства, без да ме прекъсва. Завърших, като посочих, че той обича Клодия и заради това трябва да е готов да направи необходимите жертви.
— Ще си помисля, когато видя как ти променяш навици, които си имал цял живот — каза той.
Реших, че премахването на графиците би било сравнително пряк път към това. Вече бях прекарал осем дни без тях и въпреки че имах многобройни проблеми, те не бяха свързани с неефективност и лоша организация на времето. Но не бях предвидил влиянието на огромното количество хаос в живота си. Както и несигурността около Роузи, проекта за усвояване на социални умения и страха, че най-добрите ми приятели са тръгнали по пътя на разпад на семейството. Щях да загубя работата си. Графикът като че ли бе единственото стабилно нещо в живота ми.
Накрая направих компромис, който ми се стори, че би бил приемлив за Роузи. Всеки си прави програма с обичайните задължения, в моя случай лекции, срещи и тренировки по бойни изкуства. Ще си позволя това. Ще си записвам ангажиментите в дневника, но ще намаля стандартизацията. Нещата могат да се менят седмица за седмица. Като прегледах решението си, видях, че отказът от стандартната хранителна система, която предизвикваше най-много коментари, беше единственото нещо, което спешно се нуждаеше от внимание.