— Защо не го написа сам? — попитах.
— Аз се занимавам с природо-математически науки. Не съм много уверен, когато трябва да пиша на английски за морални и културни проблеми. Исках да съм сигурен, че няма да се проваля. Не помислих.
Не знаех как да му отговоря. Действие без мисъл за мен бе анатема и не бих искал да насърчавам това у един бъдещ учен. Нито исках собствената ми слабост да повлияе на правилното ми решение относно Кевин. За моите грешки щях да си плащам сам. Но уволнението ми нямаше да има същите последствия като изгонването на Кевин. Съмнявах се, че ще му предложат примамливо съдружие в коктейлбар като алтернатива.
Мислих дълго. Кевин просто седеше. Вероятно осъзнаваше, че разсъждавам над някаква форма на наказание. Но се чувствах изключително неудобно в ролята си на съдник, докато претеглях последствията от различните решения. Това ли трябваше да прави всеки ден деканът? За първи път изпитах някакво уважение към нея.
Не бях уверен, че мога да реша проблема за кратко време. Но осъзнавах, че би било жестоко да оставя Кевин да се чуди дали животът му ще бъде провален.
— Разбирам… — започнах аз и си дадох сметка, че това не бе дума, която обичайно използвах в разговорите си с хората.
Млъкнах и помислих още малко.
— Ще ти дам допълнителна задача, вероятно есе върху личната етика. Като алтернатива на изгонването.
Според моето тълкувание това, което се изписа на лицето на Кевин, беше екстаз.
Наясно бях, че социалните умения са нещо повече от поръчване на кафе и вярност към партньора. Още от училище подбирах дрехите си, без да се съобразявам с модата. От самото начало не ме интересуваше как изглеждам, но после разбрах, че хората смятат облеклото ми за забавно. Беше ми приятно да ме смятат за човек, който не е прикован към нормите на обществото. А сега нямах представа какво да обличам.
Помолих Клодия да ми купи подходящи дрехи. Беше доказала експертността си с джинсите и ризата, но тя настоя да я придружа.
— Няма да съм все до теб — каза тя. След известен размисъл стигнах до извода, че не говори за смърт, а за нещо много по-непосредствено: разпад на брака! Трябваше да намеря начин да предупредя Джийн за опасността.
Пазаруването отне цял предобед. Влязохме в няколко магазина и се сдобихме с обувки, панталони, сако, втори чифт джинси, още ризи, колан и вратовръзка.
Трябваше да купя още неща, но те не изискваха помощта на Клодия. Снимка беше достатъчна, за да обясня изискванията си. Посетих оптометрист, фризьор (бръснаря, при когото обичайно ходех) и магазин за мъжки дрехи. Всички бяха изключително любезни.
Графикът ми и социалните ми умения вече бяха вкарани в конвенционалната рамка. Повече от това не можех да направя за времето, което имах. Проектът „Дон“ приключи. Време беше да се захвана с проекта „Роузи“.
От вътрешната страна на вратата на шкафа в кабинета ми имаше огледало, което досега не ми бе трябвало. Този път го използвах, за да прегледам външността си. Предполагах, че ще имам само една възможност да пробия негативната оценка на Роузи за мен и да изтръгна от нея емоционална реакция. Исках тя да се влюби в мен.
Според протокола не биваше да нося шапка на закрито, но реших, че отделението на докторантите може да се сметне за публично място. При това положение би било приемливо. Отново се погледнах в огледалото. Роузи беше права. В сивия ми костюм с жилетка можех да бъда сбъркан с Грегъри Пек от „Да убиеш присмехулник“. Атикъс Тилмън. Най-сексапилният мъж.
Роузи беше на бюрото си. Също и Стефан, който бе небръснат както обикновено. Бях си приготвил реч.
— Добър ден, Стефан. Здрасти, Роузи. Роузи, боя се, че ти го казвам късно, но се чудя дали би вечеряла с мен тази вечер. Има нещо, което искам да споделя с теб.
И двамата мълчаха. Роузи изглеждаше малко изненадана. Погледнах я право в очите.
— Очарователно колие — казах. — Ще те взема в 19.45. — Треперех, когато си тръгвах, но бях дал всичко от себе си. Хич от „Хич“ би бил доволен от мен.
Трябваше да направя още две визити преди срещата ми за вечеря с Роузи.
Отидох право при Елена. Джийн беше в кабинета си и се взираше в компютъра. На екрана имаше снимка на азиатка, която не бе привлекателна по традиционния начин. Разпознах формата — тя бе кандидатка за проекта „Съпруга“. Място на раждане — Северна Корея.
Джийн ме погледна странно. Костюмът ми а ла Грегъри Пек без съмнение бе неочакван, но подходящ за мисията ми.
— Здрасти, Джийн.
— Какво е това „здрасти“? Какво стана с „поздрави“?
Обясних, че съм елиминирал голяма част от обичайните маниеризми от речника си.