— И Клодия ми каза същото. И ти реши, че старият ти ментор няма да се справи със задачата?
Не бях сигурен какво иска да каже. Той обясни:
— Мен. Не помоли мен.
Това беше така. Контактът с Роузи ми бе подсказал да преразгледам социалните умения на Джийн, а работата ми с Клодия и филмовите примери бяха потвърдили подозренията ми, че неговите способности действат в ограничена сфера и че той не ги прилага в свой интерес и в интерес на семейството си.
— Не — казах му. — Търсех съвет за социално адекватно поведение.
— Какво искаш да кажеш?
— Очевидно си подобен на мен. Затова си най-добрият ми приятел. Та това е причината и за тази покана. — Много се бях готвил за този ден. Дадох на Джийн плик. Той не го отвори, а продължи разговора:
— Аз съм като теб? Не се обиждай, Дон, но твоето поведение — старото ти поведение — си има своя собствена категория. Ако искаш мнението ми, ти се криеше зад личност, която според теб хората намираха за забавна. Едва ли е изненадващо, че хората те смятаха за клоун.
Точно това имах предвид. Но Джийн не правеше връзката. Беше мой дълг като негов приятел да се държа като зрял мъж и да му го кажа направо.
Приближих се до картата на света с отбелязаните на нея завоевания. Погледнах я за последен път — или поне така се надявах, след това забих показалец в нея, за да изглеждам заплашително.
— Точно така — казах. — Мислиш си, че хората те смятат за Казанова. Знаеш ли какво? Не ми пука за мнението на другите за теб, но ако искаш да го знаеш, то е, че си гадняр. И са прави, Джийн. На петдесет и шест си, имаш съпруга и две деца, макар че не знам колко още ще ги имаш. Време е да пораснеш. Казвам ти го като приятел.
Взрях се в лицето на Джийн. Ставах все по-добър в разчитането на емоциите, но неговата беше сложна. Според мен бе разтърсен.
Почувствах облекчение. Обикновеният суров мъжки разговор се оказа ефективен. Нямаше нужда да го застрелвам.
32.
Върнах се в кабинета, свалих костюма си а ла Грегъри Пек и си сложих новите панталони и сакото. След това звъннах по телефона. Рецепционистката не беше склонна да ми запише среща по личен въпрос, затова си запазих час за обща физическа консултация при Фил Джармън, бащата на Роузи в кавички, за 16.00 часа.
Тъкмо се канех да тръгвам, когато на вратата почука деканът и влезе. Даде ми знак да я последвам. Това не го бях планирал, но днешният ден бе подходящ да сложа край на тази фаза от професионалния си живот.
Слязохме с асансьора, прекосихме кампуса и отидохме в кабинета й. През цялото време не казахме и една дума. Изглежда разговорът ни трябваше да се проведе в официална обстановка. Чувствах се неловко, което би било логична реакция на предстоящото ми почти сигурно уволнение от постоянна работа в престижен университет заради непрофесионализъм. Но го очаквах и източникът на чувствата ми бе друг. Сюжетът отключи спомен от първата ми седмица в гимназията, когато ме пратиха в директорския кабинет заради обвинение в неприлично поведение. Предполагаемото ми провинение бе прекалено много въпроси към учителката ни по религия. След години си дадох сметка, че тя бе добронамерена личност, но използва своята власт, за да причини значителен стрес на едно единайсетгодишно момче.
Директорът всъщност бе изпълнен с разумно съчувствие. Но ме предупреди, че трябва да покажа уважение. Обаче беше прекалено закъснял: когато влязох в кабинета му, взех решение, че няма смисъл да се опитвам да се приспособя. През следващите шест години щях да бъда клоунът на класа.
Често се сещах за тази случка. Навремето това решение ми се струваше логичен отговор, основан на преценката ми за новата среда, но след това осъзнах, че бях движен от гняв към властовата структура, която потискаше доводите ми.
Когато сега влязох в кабинета на декана, ми хрумна нещо друго. Ами ако учителката ми е била великолепен теолог, подкован с добре обоснована християнска философия на две хиляди години? И е имала далеч по-убедителни аргументи от едно единайсетгодишно момче? Щях ли да бъда удовлетворен тогава? Подозирах, че не е така. Но като учен, верен на научната мисъл, дълбоко в себе си щях да остана с усещането, че ме занасят — както би се изразила Роузи. Така ли се бе почувствала Фейт Хийлър?
Дали наглата ми демонстрация не бе пример за грубиянство, точно толкова осъдително колкото това на учителката ми по религия, макар и да съм бил прав?
Като влизахме в кабинета на декана, както ми се струваше, за последен път, прочетох пълното й име на вратата и едно малко недоразумение бе изгладено. Професор Шарлът Лорънс. Никога не бях мислил за нея като за Чарли, но по всичко личеше, че точно така я нарича Саймън Льофевър.