— С мен? — попита той. — С Фил Джармън? Който е построил бизнеса си от нула, който вдига сто четирийсет и пет кила от лежанка, за когото много жени все още мислят, че е по-добра партия от някой лекар или адвокат. Или дървен философ.
Направи комбинация от удари и аз отвърнах. Смятах, че има голяма вероятност да го сваля на земята, но трябваше да продължа разговора.
— Не е твоя работа, но бях в училищното настоятелство, тренирах гимназиалния отбор по футбол…
— Очевидно тези постижения са се оказали недостатъчни — казах. — Може би Роузи изисква нещо повече от лично самоусъвършенстване. — В този миг ми стана ясно какво би могло да означава това „нещо повече“ в моя случай. Дали цялата ми работа върху себе си се бе оказала напразна? Щях ли да свърша като Фил, да се опитвам да спечеля отново любовта на Роузи. Която да ми отвръща с презрение? Боят и размислите са несъвместими. Ударът на Фил се стовари в слънчевия ми сплит. Успях да отстъпя и да намаля силата му, но паднах. Той се надвеси над мен, беше гневен.
— Може би някой ден тя ще разбере всичко. Може би това ще помогне, а може би не. — Поклати отривисто глава, сякаш него бяха ударили. — Дали някога съм се наричал неин доведен баща? Питай я това. Нямам други деца, нямам съпруга. Правех всичко — четях й книжки, ставах посред нощ, водех я на езда. След като майка й си отиде, не можех нищо да върша като хората.
Изправих се до седнало положение и закрещях. И аз бях ядосан.
— Не си я завел в Дисниленд! Излъгал си я.
Направих му ножица с краката и го съборих. Той не падна правилно и се стовари тежко върху пода. Сборичкахме се и аз го притиснах към земята. Носът му кървеше силно, целият ми потник бе в кръв.
— Дисниленд! — каза Фил. — Тя беше на десет!
— Казала е на всички в училище, че ще ходи. Още има огромен проблем с това.
Той се опита да се освободи, но аз успях да го задържа, въпреки че боксовите ръкавици ми пречеха.
— Искаш ли да знаеш кога й казах, че ще я водя в Дисниленд! Един път. Веднъж. Знаеш ли кога? На погребението на майка й. Бях в инвалидна количка. Осем месеца се възстановявах.
Доста разумно обяснение. Щеше ми се Роузи да ми бе дала повече информация, преди да притисна главата на доведения й баща към пода и да му разкървавя носа. Обясних на Фил, че на погребението на сестра ми съм дал ирационално обещание да даря пари на хоспис, въпреки че парите щяха да бъдат по-полезни за изследвания. Той като че ли ме разбра.
— Купих й кутия за бижута. Непрекъснато опяваше на майка й да й вземе такава. Мислех, че е забравила за Дисниленд, когато излязох от болницата.
— Трудно е да предскажем въздействието на делата си върху другите.
— Амин! — каза Фил. — Може ли да станем?
Носът му все още кървеше и вероятно бе счупен, затова молбата му беше разумна. Но още не бях готов да го пусна.
— Не и докато не разрешим проблема.
Денят беше пълен със събития, но най-важната задача все още предстоеше. Огледах се в огледалото. Новите очила, значително по-леки, и новата прическа ме правеха още по-различен от дрехите.
Сложих важния плик в джоба на сакото, а малката кутийка в джоба на панталона си. Обадих се за такси и погледнах към дъската за писане. Графикът ми, изписан с маркер, който се трие, беше море от червени букви — правилата ми за проекта „Роузи“. Казах си, че промените, които настъпиха от него, си струват, дори и тази вечер да не успея да постигна крайната цел.
33.
Таксито пристигна. Направихме междинна спирка до магазин за цветя. Не бях влизал вътре, нито бях купувал цветя, откакто спрях да гостувам на Дафни. Див люляк за Дафни; очевидно правилният избор за тази вечер бяха розите. Продавачката ме позна и аз я информирах за смъртта на Дафни. След като закупих дузина червени рози с дълги стъбла, точно както повеляваха правилата на стандартното романтично поведение, тя откъсна стръкче див люляк и го пъхна в бутониерата на сакото ми. Ароматът ми навя спомени за Дафни. Щеше ми се да е жива, за да я запозная с Роузи.
Опитах се да се обадя на Роузи по телефона, докато таксито наближаваше кооперацията й, но тя не вдигна. Не беше навън, когато пристигнах, а повечето звънци не бяха надписани. Имаше риск да е решила да не приеме поканата ми.
Беше ми студено и треперех. Изчаках цели десет минути, след това пак се обадих. Пак не вдигна и тъкмо се канех да кажа на шофьора да тръгваме, когато тя изтича навън. Напомних си, че аз се бях променил, а не Роузи и би трябвало да очаквам да закъснее. Носеше черната рокля, която ме бе оставила без думи във вечерта на инцидента със сакото. Дадох й розите. Според мен на лицето й се изписа изненада.