След това ме погледна.
— Изглеждаш различно… наистина различно… отново — каза тя. — Какво се е случило?
— Реших да се преобразя. — Харесваше ми как звучи тази дума: преобразя. Качихме се в таксито, Роузи стискаше розите. Пропътувахме краткото разстояние до ресторанта в мълчание. Търсех информация, която да ми подскаже отношението й към мен и смятах, че при това положение е по-добре да я оставя първа да заговори. Но тя не каза нищо, докато не забеляза, че таксито спира пред „Льо Гаврош“ — мястото на инцидента със сакото.
— Дон, това шега ли е?
Платих на шофьора, слязох от таксито и отворих вратата на Роузи. Тя слезе, но показваше неохота да продължи. Притискаше розите към гърдите си с двете си ръце. Сложих длан на гърба й и я поведох към вратата, където в униформа стоеше метрдотелът, когото бяхме срещнали и при предишното си посещение. Любителят на сака.
Веднага позна Роузи, както пролича от поздрава му:
— Роузи.
След това погледна към мен.
— Господине?
— Добър вечер. — Взех цветята от Роузи и ги дадох на метрдотела. — Имаме резервация на името на Тилмън. Бихте ли били така добър да се погрижите за букета? — Стандартна формула, но много полезна за самочувствието. Всички, изглежда, се чувстваха удобно, задето се държахме предвидимо. Метрдотелът провери списъка с резервациите. Използвах възможността да се справя с всички остатъчни трудности и пуснах малка предварително подготвена шега:
— Моите извинения за недоразумението предишния път. Надявам се тази вечер да няма проблеми. Освен ако не сте изстудили прекалено бялото бургундско. — И се усмихнах.
Появи се сервитьор, метрдотелът ме представи, направи ми комплимент за сакото и сервитьорът ни отведе до масата ни в залата. Всичко мина много гладко.
Поръчах бутилка табли. Роузи като че ли все още се адаптираше.
Появи се сомелиерът с виното. Оглеждаше се из залата, сякаш търсеше подкрепа. Диагностицирах нервност.
— Температурата му е тринайсет градуса, но ако господинът го иска по-малко изстудено… или по-изстудено…
— Така е добре, благодаря.
Наля ми да опитам, аз разклатих, помирисах и кимнах одобрително, както бе по стандартния протокол. Междувременно сервитьорът, който ни бе довел до масата, се появи отново. Беше на около четирийсет, индекс на телесна маса двайсет и две, доста висок.
— Професор Тилмън? — каза той. — Казвам се Ник и съм главният сервитьор. Ако се нуждаете от нещо или има някакъв проблем, просто ме повикайте.
— Благодаря много, Ник.
Сервитьорите да се представят с имената си беше по-скоро американска традиция. Или ресторантът нарочно бе избрал тази политика, за да се отличава, или към нас се отнасяха по-специално. Предполагах, че е второто: вероятно ме бяха набелязали за опасен. Добре. Тази вечер щеше да ми трябва всичката подкрепа, която можех да получа.
Ник ни подаде менютата.
— С удоволствие ще оставя избора на главния готвач — казах. — Но без месо и само морска храна от екологична среда.
Ник се усмихна.
— Ще говоря с готвача и ще видя какво може да направи.
— Осъзнавам, че е малко сложно, но приятелката ми има много стриктни правила — обясних.
Роузи ме изгледа много странно. Последното ми изречение имаше за цел да докаже нещо и мисля, че успя. Тя опита от шаблито и намаза масло върху хляба. Аз продължавах да мълча.
Накрая тя заговори.
— Добре, Грегъри Пек. Какво става тук? „Моята прекрасна лейди“ или голямото разкриване?
Това беше добро. Роузи бе готова да обсъжда нещата направо. Всъщност прямотата й бе едно от положителните й качества, макар в този случай да не беше назовала най-важната тема.
— В ръцете ти съм — казах. Стандартен учтив начин да се избегне избор и да се овласти отсрещната личност.
— Дон, престани. Знаеш кой е баща ми. Нали? Това е човекът със салфетката, нали?
— Възможно е — казах и така си беше. Въпреки положителния изход от срещата с ректора все още не бях си получил ключа от лабораторията. — Не това искам да споделя.
— Добре тогава. Ето ти план. Сподели каквото имаш да споделяш; кажи ми кой е баща ми; кажи ми какво си направил със себе си; и след това се прибираме.
Не можех точно да определя тона и изражението й, но бяха категорично негативни. Тя отново отпи от виното.
— Извинявай. — Изглежда наистина го мислеше. — Давай. Започвай да споделяш.
Имах сериозни съмнения за евентуалната ефективност на следващия ми ход, но нямах резервен план. Бях взел назаем речта си от „Когато Хари срещна Сали“. Тя отекваше най-добре в мен и най-много отговаряше на ситуацията. Освен това имаше и допълнителното предимство, че препращаше към хубавото ни прекарване в Ню Йорк. Надявах се, че Роузи ще направи връзката, в най-добрия случай подсъзнателно. Изпих остатъка от виното си. Тя проследи с очи чашата ми, след това погледна право към мен.