— Добре ли си, Дон?
— Поканих те тук тази вечер, защото когато осъзнаеш, че искаш да прекараш остатъка от живота си с някого, ще ти се остатъкът от живота ти да започне възможно най-скоро.
Внимателно се взрях в лицето на Роузи. Диагнозата ми бе, че е поразена.
— О, боже мой — каза тя и потвърди предположението ми. Продължих, докато все още можеше да възприема.
— Сега ми се струва, че цял живот съм вървял само към този миг с теб тук.
Видях, че не разпозна репликата от „Мостовете на Мадисън“, които бяха изтръгнали такава емоционална реакция в самолета. Изглеждаше объркана.
— Дон, какво… какво си направил със себе си.
— Направих някои промени.
— Големи промени.
— Каквито и поведенчески модификации да поискаш от мен, те са нищожна цена за това да те имам до себе си като своя партньорка.
Роузи пусна ръцете си надолу — движение, което не можах да разтълкувам. След това се огледа из залата и аз проследих очите й. Всички ни зяпаха. Ник беше спрял по средата на пътя към масата ни. Осъзнах, че от въодушевление съм повишил глас. Не ми пукаше.
— Ти си най-съвършената жена в света. Всички други жени нямат значение. Завинаги. Нито ботокс, нито импланти ще се изискват от теб.
Чух някой да ръкопляска. Беше слабичка жена на около шейсет, която седеше до друга жена на приблизително същата възраст.
Роузи отпи от виното си, след това заговори много премерено.
— Дон, не знам откъде да започна. Дори не знам кой ми говори — старият Дон или Били Кристъл.
— Няма стар и нов — казах. — Това е просто различно поведение. Социални конвенции. Очила и прическа.
— Харесвам те, Дон — каза Роузи. — Разбра ли? Забрави какво казах за разкритието кой е баща ми. Вероятно си прав. Наистина, ама наистина те харесвам. Забавно ми е с теб. Най-доброто прекарване. Но нали знаеш, че не мога да ям омар всеки четвъртък?
— Зарязах стандартизираната хранителна система. Зачеркнах трийсет и осем процента от седмичния си график, с изключение на съня. Изхвърлих старите си тениски. Елиминирах всички неща, които не ти харесваха. Възможни са и по-нататъшни промени.
— Променил си се заради мен?
— Само поведението си.
Роузи мълча известно време, очевидно разсъждаваше над тази това информация.
— Трябва ми минута, за да помисля — каза тя. Автоматично натиснах хронометъра на часовника си. Изведнъж Роузи се разсмя. Погледнах я, разбираемо озадачен от избухването й в смях насред такова важно житейско решение.
— Часовникът — обясни тя. — Казах „трябва ми минута“ и ти стартира хронометъра. Дон не е мъртъв.
Чаках. Погледнах часовника си. Когато оставаха петнайсет секунди, прецених, че вероятно тя ще каже „не“.Нямаше какво да губя. Извадих малката кутийка от джоба си и я отворих. В нея беше пръстенът, който бях купил. Ще ми се да се бях научил да разгадавам израженията на лицето, защото вече разбрах какъв ще е отговорът на Роузи.
— Дон — започна тя, — не това искаш да чуеш. Но помниш ли как в самолета каза, че си устроен различно?
Кимнах. Знаех какъв е проблемът. Фундаменталният, непреодолим проблем с това, което представлявах. Бях го избутал в дъното на съзнанието си, след като отново се бе появил на повърхността по време на спречкването с Фил. Нямаше нужда Роузи да ми го обяснява. Но тя го направи.
— То е вътре в теб. Не можеш да се преструваш. Извинявай, ще започна отново. Може да се държиш идеално, но ако не ти идва отвътре… Боже, чувствам се толкова нелогична.
— Значи отговорът е „не“? — попитах. Малка част от мен все още се надяваше, че този път неумението ми да разчитам знаците на общуването може да се обърне в моя полза.
— Дон, ти не изпитваш любов, нали? — каза Роузи. — Не може наистина да ме обичаш.
— Според Джийн диагнозата е любов. — Сега вече знаех, че е сбъркал. Бях изгледал тринайсет романтични филма и не изпитах нищо. Не беше съвсем истина. Изпитвах напрежение, любопитство и забавление. Но нито за миг не се почувствах въвлечен в любовната история между героите. Не пророних нито сълза за Мег Райън, Мерил Стрийп, Дебора Кър, Вивиан Лий или Джулия Робъртс.
Не можех да лъжа за нещо толкова важно.
— Според твоята дефиниция — не.
Роузи изглеждаше изключително нещастна. Вечерта се превръщаше в пълен провал.
— Мислех, че поведението ми ще те зарадва, а вместо това то те натъжи.
— Разстроена съм, защото не можеш да ме обичаш.