Выбрать главу

- Разбираш ли?

Това беше още по-лошо! Тя искаше да я обичам. А аз не бях способен.

— Дон — каза тя, — мисля, че повече не бива да се виждаме.

Станах от масата и излязох във фоайето пред главния вход далеч от погледа на Роузи и другите клиенти. Там беше и Ник и разговаряше с метрдотела. Видя ме и се приближи.

— Мога ли да помогна с нещо?

— За съжаление имаме пълен провал.

Ник изглеждаше разтревожен и затова обясних.

— Личен провал. Няма риск за другите клиенти. Бихте ли ми приготвили сметката, моля?

— Не сме ви сервирали нищо — каза Ник. Взря се в мен по-внимателно за няколко секунди. — Няма какво да плащате, господине. Шаблито е от нас. — Протегна ми ръка и аз я стиснах. — Мисля, че дадохте всичко от себе си.

Вдигнах поглед и видях Джийн и Клодия да влизат. Държаха се за ръце. Не бях виждал да го правят от няколко години.

— Не ми казвай, че сме закъснели — каза весело Джийн.

Кимнах, след това погледнах назад към залата. Роузи бързо се приближаваше към нас.

— Дон, какво правиш? — попита тя.

— Тръгвам си. Каза, че повече не бива да се виждаме.

— Мамка му — изруга тя, след това погледна към Джийн и Клодия. — Вие какво правите тук?

— Поканени сме на благодарствена вечеря и празненство — каза Джийн. — Честит рожден ден, Дон.

И ми подаде пакет и ме прегърна. Разпознах в това последната стъпка от протокола на мъжкия разговор, която показваше приемане на съвета без щети за приятелството ни. Успях да не трепна, но не можах да анализирам информацията по-нататък. Мозъкът ми вече беше претоварен.

— Рожден ден ли имаш? — попита Роузи.

— Правилно.

— Трябваше да накарам Елена да провери рождената ти дата — каза Джийн, — но думата „празненство“ беше добра подсказка.

Обикновено не се отнасям към рождения си ден различно от другите дни, но ми се беше сторил подходящ повод да поема в нова посока.

Клодия се представи на Роузи и добави:

— Съжалявам, май дойдохме в лош момент.

Роузи се обърна към Джийн:

— Благодарствена вечеря? Благодарствена? Мамка му. Значи не беше достатъчно да ни запознаеш, ами трябваше и да го обучаваш. Трябваше да го превърнеш в себе си.

— Роузи, не беше Джийн… — каза тихо Клодия.

Джийн сложи ръка на рамото й и тя млъкна.

— Не, не бях — продължи той. — Кой го накара да се промени? Кой каза, че би бил идеален за нея, ако стане различен?

Роузи вече изглеждаше много разстроена. Всичките ми приятели (без Дейв, Бейзболния фен) се караха. Това беше ужасно. Исках да върна времето, да съм пак в Ню Йорк и да взема по-добри решения. Но това беше невъзможно. Нищо нямаше да промени повредения ми мозък, който ме правеше неприемлив.

Джийн не беше свършил.

— Имаш ли представа какво направи той заради теб? Някой път надникни в кабинета му. — Вероятно имаше предвид графика ми и огромния брой дейности по проекта „Роузи“.

Роузи излезе от ресторанта.

Джийн се обърна към Клодия.

— Извинявай, че те прекъснах.

— Някой трябваше да го каже — отвърна Клодия. И погледна към Роузи, която вече се отдалечаваше по улицата. — Мисля, че съм обучавала не когото трябва.

Джийн и Клодия предложиха да ме откарат у дома, но аз не исках да продължаваме разговора. Тръгнах пеша. След това затичах. Струваше ми се разумно да се прибера, преди да завали. Освен това беше хубаво да потренирам и да се отдалеча възможно най-бързо от ресторанта. Новите обувки бяха удобни, но сакото и вратовръзката — не, дори и в студена вечер. Свалих сакото, направило ме временно приемлив за света, към който не принадлежах, и го изхвърлих в кофа за боклук. Вратовръзката го последва. Импулсивно извадих дивия люляк от бутониерата и го понесох с мен по останалия път. Заваля и лицето ми беше мокро, когато стигнах на сигурно място вкъщи.

34.

Не бяхме допили виното в ресторанта. Реших да компенсирам алкохолния дефицит, като си налях чаша текила. Включих телевизора и компютъра и пуснах на бързи обороти „Казабланка“ в един последен опит. Гледах как героят на Хъмфри Богарт използва боба като метафора за относителната незначителност на връзката си с героинята на Ингрид Бергман и избира логиката и почтеността през себичните емоционални желания. Колебанието и последвалото решение правеха филма увлекателен. Но не затова хората плачеха на него. Те бяха влюбени и не можеха да бъдат заедно. Повторих си това съждение, като се опитах да изтръгна емоционална реакция. Не успях. Не ми пукаше. Имах си достатъчно собствени проблеми.

На вратата се позвъни и първо си помислих, че е Роузи. Но когато включих камерата на домофона, на екрана се появи лицето на Клодия.