— Дон, добре ли си? — попита тя. — Може ли да се кача?
— Прекалено късно е.
Клодия звучеше паникьосана.
— Какво си направил, Дон?
— 22.31 е — казах. — Прекалено късно е за гости.
— Добре ли си? — повтори Клодия.
— Нищо ми няма. Преживяването беше изключително полезно. Нови социални умения. И окончателно решение на проблема със съпругата. Ясни доказателства, че съм несъвместим с жените.
На екрана се появи и лицето на Джийн.
— Дон, може ли да се качим за по едно питие?
— Алкохолът е лоша идея. — Все още държах в ръка наполовина пълната чаша с текила. Изрекох учтива лъжа, за да избегна контакт. Изключих домофона.
Лампичката на телефонния ми секретар премигваше. Родителите и брат ми ми честитяха рождения ден. Вече се бях чул с майка ми преди два дни по време на редовния неделен вечерен разговор. През последните три седмици се опитвах да й предложа някакви новини, но не бях споменавал за Роузи. Бяха включили високоговорителя и заедно ми бяха изпели песничка — или поне майка ми, която окуражаваше и останалите ми двама роднини да се включат.
— Обади се, ако се прибереш преди десет и половина — каза майка ми. Беше 22.38, но реших да не съм педант.
— 22.39 е — каза майка ми. — Учудена съм, че звъниш. — Очевидно бе очаквала от мен да съм педант, което беше разумно, като се имаха предвид предишните ми навици, но беше доволна.
— Хей — обади се брат ми. — Сестрата на Гари Паркинсън те е видяла във Фейсбук. Коя е червенокосата?
— Просто едно момиче, с което излизах.
— Да, много смешно — каза брат ми.
Думите му ми се сториха странни, не се шегувах.
— Вече не се виждам с нея.
— Така и очаквах. — Той се засмя.
Майка ми го прекъсна.
— Престани, Тревър. Доналд, не си ни казал, че излизаш с момиче. Знаеш, че винаги си добре дошъл…
— Мамо, той те занасяше — каза брат ми.
— Казах — прекъсна го майка ми, — че винаги може да ни запознае, с която или когото иска…
— Оставете го на мира и двамата — обади се баща ми.
Настъпи мълчание, чу се сподавен разговор. След това брат ми каза:
— Извинявай, човече. Просто се шегувах. Знам, че ме смяташ за селянин, но те харесвам какъвто си. Не искам на тези години да си мислиш, че все още имам проблем с това.
Е, към този паметен ден се прибави и още нещо — поправих погрешно схващане на семейството ми за мен, в което те бяха вярвали през последните петнайсет години, и им се разкрих, че съм хетеросексуален.
Разговорите с Джийн, Фил и семейството ми се оказаха учудващо терапевтични. Нямаше нужда да използвам Единбургския постнатален тест за депресия, за да разбера, че съм тъжен, но вече се бях отдалечил от ръба на пропастта. В близкото бъдеще трябваше да се съсредоточа и да мисля дисциплинирано, за да съм сигурен, че съм в безопасност, но за момента не се налагаше да изключа напълно емоционалната част от мозъка си. Трябваше ми малко време, за да анализирам чувствата си към последните събития.
Беше студено и валеше като из ведро, но балконът ми бе покрит. Изнесох стол и чашата си навън, после се върнах вътре, облякох мръсния вълнен пуловер, който майка ми беше изплела за предишен рожден ден, и взех бутилката с текила.
Бях на четирийсет години: Баща ми обичаше да пуска песен на Джон Себастиан. Помнех, че е негова, защото преди да я запее, Ноди Холдър обявяваше „Сега ще ви изпълним песен на Джон Себастиан. Има ли тук негови фенове?“. Очевидно имаше, защото се чуваха силни и възторжени аплодисменти.
Реших, че тази вечер и аз съм фен на Джон Себастиан и искам да чуя песента. За първи път в живота си исках да чуя определено музикално произведение. Разполагах с технологията за това. Или поне преди време разполагах. Понечих да извадя мобилния си телефон и установих, че е бил в сакото, което изхвърлих. Влязох вътре, включих лаптопа, регистрирах се в Айтюнс и свалих „Скъпа, прибирай се скоро у дома“ от концерта на „Слейд“ на живо през 1972 година. Добавих „Сатисфекшън“ и така увеличих двойно колекцията си от популярна музика. Взех си слушалките от кутията и се върнах на балкона, налях си още текила и се заслушах в гласа от детството ми, който пееше, че му е трябвало четвърт живот, за да започне да се вижда такъв, какъвто е.
На осемнайсет, точно преди да напусна дома си и да отида в университета, статистически съм наближавал края на първата четвърт на живота ми. Бях слушал тези думи, които ми напомняха колко малко знам за себе си. Трябваше да стигна до тази вечер, почти да преполовя живота си, за да се видя относително ясно. Трябваше да благодаря за това на Роузи и проекта, който бях кръстил на нея. А сега той бе приключил. Какво бях научил: