1. Няма нужда да съм забележимо странен. Може да спазвам протокола, който и другите спазваха, и да се движа сред тях незабелязано. И как бих могъл да съм сигурен, че и останалите не правеха същото — не играеха игра, за да бъдат приети, като през цялото време знаят, че са различни?
2. Имах умения, които другите нямаха. Паметта и способността ми да се фокусирам ми даваха предимство в бейзболната статистика, приготвянето на коктейли и генетиката. Хората винаги ценят тези умения, не им се подиграват.
3. Можех да се радвам на приятелството и на приятното прекарване. Не липсата на умения, а липсата на мотивация ме бяха спирали досега. А сега вече бях натрупал достатъчно опит в комуникацията, за да отворя живота си към по-широк спектър от хора. Можех да имам повече приятели. Дейв Бейзболния фен може да бъде първият от много.
4. Бях казал на Джийн и Клодия, че съм несъвместим с жените. Това беше преувеличено. Можех да се наслаждавам на компанията им, както доказваше общуването ми с Роузи и Дафни. Съвсем реалистично бе да се предположи, че бих могъл да имам връзка с жена.
5. Идеята за проекта „Съпруга“ все още беше стабилна. В много култури една сватовница би направила това, което правех аз, с по-малко технология, обхват и взискателност, но изхождайки от същото предположение — че съвместимостта е също толкова добра основа за брак, колкото и любовта.
6. Не бях устроен да изпитвам любов. А да я симулирам не беше приемливо. Не и за мен. Бях се страхувал, че Роузи няма да ме обича. А се оказа, че аз не мога да обичам Роузи.
7. Имах значително количество ценни знания — за генетика, компютри, айкидо, карате, хардуер, шах, вино, коктейли, танци, сексуални пози, протокол и вероятността за възникване на серия от петдесет и шест успешни мача в историята на бейзбола. Знаех толкова много глупости и въпреки това не можех да се поправя.
Докато плейърът ми въртеше отново и отново двете песни, осъзнах, че и мисълта ми е започнала да се движи в кръг и че въпреки ясните формулировки в логиката ми има някаква грешка. Реших. Че това се дължи на тъгата ми, че вечерта се бе стекла по този начин, и желанието ми всичко да се бе случило другояче.
Гледах как дъждът вали над града и си налях последната текила.
35.
Събудих се на сутринта в стола. Беше студено, валеше и батерията на лаптопа ми бе изтощена. Поклатих глава, за да проверя дали имам махмурлук, но се оказа, че ензимите ми за разграждане на алкохол са си свършили работата както трябва. Мозъкът ми — също. Без да искам, го бях нагласил на режим за разрешаване на проблем и — разбирайки важността на ситуацията той бе наваксал изоставането от интоксикацията, за да стигне до целта.
Започнах втората половина от живота си, като си направих кафе. След това поразсъждавах върху най-простата логика:
1. Бях устроен различно. Една от особеностите на това устройство бе, че ми е трудно да изпитвам емпатия. Този проблем бе обстойно документиран от други хора и бе един от симптомите на разстройствата от спектъра на аутизма.
2. Липсата на емпатия обясняваше неспособността ми да реагирам емоционално на ситуациите, в които попадат героите от филмите. Тя бе подобна на неспособността ми да реагирам като останалите на жертвите на терористичните атаки в Световния търговски център. Но изпитвах жал към гида Франк, пожарникаря. Както и към Дафни; сестра ми; родителите ми, когато сестра ми почина; към Карл и Юджини заради кризата в брака на Джийн и Клодия; към самия Джийн, който искаше да му се възхищават, но постигаше точно обратното; Клодия, която се бе съгласила на отворен брак, но след това бе размислила и страдаше, докато Джийн продължаваше да се възползва от уговорката им; Фил, който се беше борил, за да се справи с изневярата на съпругата си и нейната смърт, а след това и да спечели любовта на Роузи; Кевин Ю, чието огромно желание да завърши курса, го бе направило сляп за етичните норми; декана, която трябваше да взима трудни решения според противоречиви правила и да се справя с предразсъдъците за облеклото и личния й живот; Фейт Хийлър, която трябваше да примири силната си вяра с научните доказателства; Маргарет Кейс, чийто син се бе самоубил и чийто мозък вече не функционираше; и най-вече към Роузи, чието детство и зряла възраст бяха нещастни заради смъртта на майка й и проблема с баща й и която сега искаше да я обичам. Списъкът бе впечатляващ и макар да не включваше Рик и Елза от „Казабланка“, беше ясно доказателство, че не бях напълно лишен от способността да изпитвам емпатия.
3. Неспособността (или намалената способност) да изпитваш емпатия не е същото като неспособността да обичаш. Любовта е силно чувство към друг човек, често против всякаква логика.