— Би ли живял с мен, ако плача на филми? — попита Роузи.
— Разбира се — казах. — Това е обичайно поведение. — Млъкнах и осъзнах какво ми бе казала.
— Предлагаш ми да живееш с мен?
Роузи се усмихна.
— Забрави това на масата — каза тя и извади кутийката с пръстена от чантата си. Осъзнах, че е променила решението си от предната вечер и на практика връща времето назад, за да ми позволи да изпълня първоначалния си план на друго място. Извадих пръстена и тя протегна длан. Сложих го на пръста й, стана й идеално. Изпитах чувство на огромно облекчение.
Чух аплодисменти. Стори ми се естествено. Бях се озовал в света на романтичните комедии, а това беше финалната сцена. Но се случваше наистина. Всички в столовата на университетския клуб ни гледаха. Реших да завърша според традицията и целунах Роузи. Беше дори по-хубаво от предишния път.
— По-добре не ме разочаровай — каза Роузи. — Очаквам да си непрекъснато ненормален.
Влезе Фил с гипсиран нос. Придружаваше го управителката на клуба, следвана от двама полицаи. Управителката посочи Джийн на Фил.
— О. Мамка му — каза Роузи. Фил се приближи към Джийн, който се изправи. Последва кратък разговор и след това Фил го просна на пода с едно-единствено кроше. Полицаите се втурнаха и хванаха Фил, който не се съпротивляваше. Клодия изтича при Джийн, който бавно се изправяше. Не изглеждаше сериозно ранен. Осъзнах, че според традиционните правила на романтичното поведение е напълно в реда на нещата Фил да нападне Джийн, като се имаше предвид, че той е прелъстил майката на Роузи, когато тя е била гадже на Фил.
Обаче не беше сигурно дали Джийн е виновникът. От друга страна, множество мъже имаха право да го фраснат. В този смисъл Фил въздаваше романтична справедливост от тяхно име. Джийн като че ли разбра това, защото май започна да уверява полицаите, че всичко е наред.
Пренасочих вниманието си към Роузи. След като първоначалният ми план бе върнат отново в действие, беше важно да не се отклонявам от него.
— Точка втора от дневния ред е самоличността на баща ти.
Роузи се усмихна.
— Отново влезе в релси. Точка първа, хайде да се оженим. Добре, това го отметнахме. Точка втора. Това е Дон, когото се научих да обичам.
Последната дума ме накара да млъкна. Не можех да откъсна очи от Роузи, докато осъзнавах истината за това, което току-що бе казала. Предполагах, че и тя правеше същото, защото минаха няколко секунди, преди да проговори.
— Колко пози от книгата си научил?
— Книгата за секса ли? Всичките.
— Глупости.
— Беше значително по-лесно от книгата за коктейлите.
— Тогава да вървим — каза тя. — В моя апартамент. Или в твоя, ако все още притежаваш онзи костюм на Атикъс Финч. — И тя се засмя.
— В кабинета ми е.
— Друг път. Не го изхвърляй.
Станахме, но полицаите, мъж и жена, препречиха пътя ни.
— Господине — каза жената (възраст около двайсет и осем, индекс на телесната маса двайсет и три), — ще трябва да ви попитам какво има в джоба ви.
Бях забравил за плика! Извадих го и го размахах пред Роузи.
— Билети! Билети за Дисниленд. Всички проблеми са решени! — Разперих трите билета във ветрило, хванах Роузи за ръка и тръгнахме към Фил, за да му ги покажем.
36.
С Роузи и Фил отидохме в Дисниленд. Беше много забавно, а и се оказа доста успешно за оправяне на отношенията. Те двамата си споделяха и така научих много за живота на Роузи. Беше важно натрупване, което щеше да ми помогне в трудната, но важна задача да развия емпатия на високо ниво към един човек на този свят.
С Роузи отидохме в Ню Йорк, където да си странен е приемливо. Това е опростяване на аргументите ми: всъщност най-важно за мен беше да имам възможност да започна отначало с новите си умения, новия си подход и новата си партньорка, без да ме спират представите на други хора за мен — представи, които не само заслужавах, ами и насърчавах.
В Ню Йорк работя в катедрата по генетика на университета „Кълъмбия“, а Роузи е първи курс студентка по медицина. Работя от дистанция за изследователския проект на Саймън Льофевър, тъй като той настоя, че участието ми е едно от условията да отпусне финансиране. Смятам го за морална отплата, задето използвах апаратурата на университета за проекта „Баща“.
Апартаментът ни е в Уилямсбърг, недалеч от дома на семейство Еслър, на които редовно гостуваме. Разпитът в мазето вече е смешна история, която и двамата разказваме на партита.
Смятаме да се възпроизведем (или както бих казал в светска обстановка — „да имаме деца“). За да се подготви за това, Роузи отказа цигарите и двамата намалихме приема на алкохол. За щастие имаме много други занимания, които да отвличат вниманието ни от тези пристрастяващи дейности. Работим в коктейлбар три вечери в седмицата. Понякога е изтощително, но се срещаме с хора и се забавляваме, а така си допълвам и заплатата на научен работник.