Слушаме музика. Преосмислих отношението си към Бах и вече не се опитвам да следвам всяка нота. Така е по-добре, но се оказа, че музикалният ми вкус е замръзнал в тийнейджърските ми години. След като не успях тогава да направя собствен избор, предпочитанията ми съвпадат с тези на баща ми. Мога да проведа добре аргументиран спор, че след 1972 година не е записвано нищо, което да си струва да се слуша. С Роузи често се караме. Аз готвя, но съм запазил стандартизираната хранителна система за дните, в които каним гости на вечеря.
Женени сме официално. Макар да изпълних романтичния ритуал с пръстена, не очаквах, че Роузи като съвременна феминистка наистина ще поиска да се омъжи. Терминът „съпруга“ в проекта „Съпруга“ винаги е означавал „партньорка в живота“.
Но тя реши, че в живота си трябва да има „поне една връзка, която да е както трябва“. Това включва моногамия и постоянство. Отлично развитие на събитията.
Вече мога да прегръщам Роузи. Това беше проблем, от който най-много ме бе страх, след като тя се съгласи да живее с мен. По принцип намирам телесния контакт за неприятен, но сексът очевидно е изключение. Сексът реши проблема с телесния контакт.
Вече можем да се прегръщаме и без да правим секс, което понякога е доста удобно.
За да се справя с изискванията на съвместния живот и за да продължа да усъвършенствам уменията си в тази сфера, веднъж седмично ходя вечер на терапия. Това е шега: „терапевтът“ ми е Дейв и аз му се отплащам със същата услуга. Дейв също е женен и въпреки че съм устроен различно, предизвикателствата и пред двама ни са учудващо подобни. Понякога той води свои приятели и колеги — работи като хладилен техник. Всички сме фенове на „Янките“.
Известно време Роузи не споменаваше проекта „Баща“. Отдавах го на подобрените отношения между нея и Фил и заетостта й с други дейности. Но в дъното на съзнанието си обработвах нова информация.
На сватбата ни д-р Иймън Хюз, първият човек, когото тествахме, ме помоли да говорим на четири очи.
— Има нещо, което трябва да знаеш — каза ми той.
— За бащата на Роузи.
Стори ми се напълно правдоподобно най-близкият приятел на майката на Роузи от следването да знае отговора. Може би просто трябваше да попитаме. Но Иймън имаше предвид нещо друго. Той посочи Фил.
— Фил се оказа разочарование за Роузи.
Значи не само Роузи го смяташе за лош родител.
— Нали знаеш за катастрофата?
Кимнах, макар да не бях наясно с подробностите. Роузи ми даде да разбера, че не иска да ги обсъжда.
— Бернадет е карала, защото Фил е бил пил.
Бях стигнал до извода, че Фил е бил в колата.
— Фил е слязъл със счупен таз и е извадил Роузи.
— Иймън млъкна. Очевидно беше развълнуван. — Извадил е първо Роузи.
Случката наистина е била ужасна, но като генетик първата ми мисъл беше: „Ама разбира се!“.
Поведението на Фил, обзет от силна болка и под страшен стрес, със сигурност е било инстинктивно. Такива ситуации на границата между живота и смъртта се случват редовно в животинското царство и изборът на Фил е бил напълно в съответствие с теорията и експерименталните резултати. Вероятно по-късно се е връщал много пъти към този момент и чувствата му към Роузи може би са били жестоко повлияни от него, но действията му са били напълно в съответствие с първичния нагон да запазиш носителя на гените си.
Чак по-късно осъзнах очевидната си грешка. След като Роузи не е биологична дъщеря на Фил, тази теория за инстинктите е неприложима. Разсъждавах известно време върху вероятните обяснения на поведението му. Не споделих мислите си, нито хипотезата, която построих.
Когато постъпих в „Кълъмбия“, помолих за разрешение да използвам апаратурата за ДНК тестове за лично разследване. Те се съгласиха. Нямаше да е проблем, ако бяха отказали. Можех да изпратя останалите ми проби на частна лаборатория и да платя няколкостотин долара за изследванията. Тази опция беше на разположение на Роузи още от началото на проекта „Баща“. Вече ми ставаше ясно, че аз не съм я предложил, защото още тогава подсъзнателно съм се интересувал от връзка с нея. Невероятно!
Не казах на Роузи за изследването. Един ден просто взех пробите, които бях донесъл със себе си в Ню Йорк.
Започнах с параноичния пластичен хирург Фрейбърг, който по моя преценка беше най-малко вероятният кандидат. Не беше невъзможно бащата да е зеленоок, но нямаше никакви свидетелства, които да го правят по-вероятен от предишните кандидати. Нежеланието си да ми прати кръвна проба той обясняваше с това, че по принцип е подозрителен и не обича да помага. Предвиждането ми се оказа правилно.