Той се чувстваше така, сякаш са го ударили в стомаха. Мили боже, този коварен кучи син!
— Робърт?
— Няма нищо. Иди в каютата си — нареди той. — Трябва да помисля. — И той вече мислеше, събираше парченцата в цяла картина. — Ще дойда при теб след малко.
— Не утре, нали?
Той поклати глава.
— След мъничко.
Робърт почти не усети кога тя си тръгна, загледан невиждащо в морето.
Кенилуърт.
Нашата най-силна подкрепа е в Холандия.
Змията.
Господи!
Робърт дойде в каютата й чак след полунощ. Кейт вече бе легнала, но се надигна на лакът, когато той влезе в помещението.
— Много се забави. Сигурно си се надявал да заспя?
— Познавам те добре — рече Робърт, като свали кожената си жилетка и я захвърли на един стол. — При условие, че на хоризонта се очертава спор, си готова дори и карфици да забиваш в кожата си, само и само да останеш будна.
— Нямах карфици — рече тя. — А и нямам желание да споря с теб.
— Не и ако постигнеш своето. — Той седна на тясната койка и смъкна ботушите си. Внезапно тя почувства аромата му: чисто ленено платно, сол и море. — И аз нямам желание да споря с теб.
В тихият му глас тя долови нотки, които я разтревожиха. Лунната светлина, струяща през редицата малки прозорчета, озаряваше каютата с бледосиньо сияние, но тя се нуждаеше да вижда по-добре.
— Запали свещта.
— И луната свети достатъчно.
Тревогата й нарасна, щом разбра, че той не иска тя да го вижда ясно.
— Какво не е наред?
— Само защото не искам да споря с теб?
— Значи си тъжен, защото мислиш, че мога да унищожа Крейда. Но това не е вярно. Няма да позволя подобно нещо да се случи. Трябва просто да ме оставиш да си ида, и всичко ще е както преди, все едно никога не съм стъпвала там.
— Нищо никога няма да е същото.
— Защо? Ако аз…
— Защото ще те обичам до последния си час.
Радостта, която лумна в душата й, моментално се смени с дълбоко отчаяние. Прекалено късно беше. Ако той й бе казал това през онзи следобед в Крейда… Не, всичко винаги си е било невъзможно. Усмихна се колебливо.
— Това е много приятно, но всъщност няма значение.
— Има значение, и то огромно. — Той се обърна и я погледна в очите. — То означава, че не мога да те изоставя и че няма да ти позволя ти да ме изоставиш.
Тя преглътна и се опита умишлено да направи гласа си по-твърд.
— Защо мъжете винаги си мислят, че единствено онова, което самите те изпитват, има някакво значение? Аз не се интересувам от теб. Исках само Крейда. Кроях само как да направя така… Затова ти трябва да ме забравиш и аз ще забравя…
— Шшт — пръстите му докоснаха устните й, за да спрат пороя думи. — Тихо, любима.
Сълзите, които досега бе сдържала, надделяха над волята й и потекоха по страните й. Главата й се сгуши до гърдите му.
— Не ми позволявай да те нараня! Моля те, не искам да те боли!
Той остана смълчан. Ритмичното туптене на сърцето му сякаш тътнеше до ухото й, докато ръката му нежно галеше косите й.
— Исках да ме обичаш, но това е било грешно… Може би, ако се опиташ, всичко ще премине.
— Няма да премине. Просто ще трябва да намерим начин да се справим. И можем да се справим чудесно, Кейт.
— Не и ако ти отнема Крейда.
— Ти няма да ми я отнемеш. Аз ще се откажа доброволно от нея.
Дар, който тя не би могла да приеме.
— Защо? — попита. — Не заслужавам подобна жертва. Никоя жена не я заслужава. Не можеш да твърдиш, че няма да те боли.
— Наистина не мога, но ще боли повече, ако се откажа от теб.
— Така говориш сега.
— И ще говоря така и след петдесет години. Чуй ме, Кейт, това не е решение, което съм взел лекомислено. Всичко е много просто. Ти си повече от Крейда. Ако трябва да избирам, ще взема това, което е най-ценно за мен.
Тя знаеше, че не може да го позволи, но поне можеше да си открадне този миг.
Искаше й се поне веднъж да го каже. Сигурно един-единствен път няма да навреди много. Колебливият й шепот бе почти недоловим в тъмнината.
— Аз… те обичам.
Устните, които погалиха слепоочието й, бяха по-нежни и от докосване с перце.
— Но ще го надмогна — добави тя. — Характерът ми е непостоянен. Затова не бива да се чувстваш виновен, че ще ме оставиш.
— Ще го имам предвид. Сигурен съм, че то ще ми донесе голяма утеха.
Но в действителност той въобще не бе обърнал внимание на думите й. Познаваше я прекалено добре. Никога нямаше да я остави, а някой ден това щеше да го унищожи. Затова тя трябваше да открие начин да го напусне, но не знаеше дали ще има сили за това, ако я отведе у дома, в Крейда.