— Искам да ида в Англия.
Той се стегна и тя го почувства.
— Не.
— Не разбираш ли? Това е единственият ни шанс! Ако Джеймс знае коя съм, тогава единствената ни надежда е Елизабет да се намеси или да ми намери убежище.
— А най-вероятно няма да направи нито едното, нито другото.
— Трябва да опитаме. — Кейт все още долавяше, че той се съпротивлява. — Ако ме обичаш, заведи ме при Елизабет — ръцете й отчаяно се стегнаха около него. — Моля те, Робърт!
За миг й се стори, че той няма да отговори. Просто седеше там и я държеше в ръцете си, галеше косата й. Най-сетне я целуна по бузата и нежно рече:
— Добре, момичето ми. Ще отидем при Елизабет.
— Изглеждаш разкошно — отбеляза Робърт, докато й помагаше да се качи на ладията, която трябваше да ги отведе в двореца. — Имам скъпи спомени за тази рокля.
Така беше и с Кейт. Тя нервно приглади пурпурното кадифе на роклята, която бе носила на сватбата на Джийн и Гавин.
— Това ми е най-разкошната рокля. Не съм свикнала с дворцовия живот, но сметнах, че ще е подходяща.
— Повече от подходяща. — Робърт се настани на седалката до нея и лодкарят отблъсна ладията от брега. — Изглеждаш като пламък.
Тя леко се изненада. Робърт рядко говореше за външния й вид. И тогава тя разбра. Той знаеше колко притеснена е за посещението си при кралицата и се опитваше да й вдъхне увереност.
— Да се надяваме, че Елизабет ще ме одобри.
Погледът на Робърт се премести върху гледките, които отминаваха по бреговете на Темза.
— Нейното одобрение не е от особено съдбовно значение. Има и други пътища, по които можем да поемем.
Ние. По време на пътуването от Шотландия насам тя многократно се бе опитвала да го убеди, че няма да остане с него, какъвто и да е изходът от посещението при кралицата, но той не искаше да приеме този факт. Но пък в момента тя бе прекалено разтревожена за предстоящата среща, та да спори с него.
— Какви други пътища?
Той се усмихна.
— Бихме могли да тръгнем по море и да нападаме испански галеони. Би ли искала да си пиратка, Кейт?
— Не, нито пък искам ти да си такъв. Нали ми каза, че вече си приключил с пиратството.
— Но обстоятелствата се промениха.
Тя бе променила обстоятелствата. Робърт обмисляше възможността да се завърне към пиратството, защото по море би могъл да се бори срещу Джеймс без опасност за Крейда. И все пак такъв живот щеше да си е пак изгнание. Тя не можеше да го позволи. Ако Елизабет й предложеше убежище, тя трябваше на всяка цена да се възползва от него, без да даде възможност на Робърт да открие местоположението му.
— Няма да обсъждам подобни глупости. Ще видим какво ще каже Елизабет.
Той се усмихна накриво.
— Да, на всяка цена трябва да чуем какво ще каже кралицата по повод на молбата ти.
— Не ме безпокой, Пърси. — Елизабет не вдигна поглед от писмото, което пишеше в момента. — Не виждаш ли, че съм заета?
— Моля за извинение, Ваше величество — рече Пърси Монгрейв. — Но си помислих, че бихте желали… — Той млъкна, търсейки думи. — Граф Крейда моли за среща с вас.
Перото на Елизабет замръзна насред движението.
— Моли? Това не ми звучи като израз на Макдарън. Сигурно думата е твоя, Пърси?
Пърси се намръщи.
— Настоява. Казах му, че няма да пожелаете да се срещнете с него, но той не се интересува, че сте претрупана с грижи за тази испанска…
— Нека влезе — прекъсна го тя.
— А графинята?
Тя бързо вдигна поглед.
— И неговата графиня ли е тук?
Той кимна.
— Моли за позволение да приемете и нея.
Елизабет остави перото си в мастилницата.
— На всяка цена, нека влезе и тя. Любопитна съм да видя жената на Макдарън.
Тя чу как Пърси измърмори нещо под носа си, докато напускаше стаята. После бързо се изправи и отиде до огледалото в позлатена рамка в другия край на стаята. Докосна тъмните кръгове под очите си. Снощи не бе спала добре, както и много нощи преди това, при цялата тази бъркотия около Филип. Понамести надиплената си яка и прехапа устни, за да се позачервят. Дали изглеждаше стара? Боже, защо ли се тревожи как изглежда? Не външният й вид, а духът и разумът й бяха накарали света да й се подчинява.
— Ваше величество?
Кралицата се извърна от огледалото и видя Робърт Макдарън, застанал на вратата, все толкова красив и опасен като хищник.
Погледът й се премести върху жената, облечена в пурпурно кадифе, която стоеше до него.
Катрин.
Елизабет не беше такава, каквато си я бе представяла Кейт. Копринената й рокля с цвят на слонова кост бе великолепна, рубиненият медальон, красящ шията й, бе зашеметяващ, но самата жена не беше нещо особено. Беше просто една напудрена, застаряваща жена, чиито твърди къдрици изглеждаха прекалено яркочервени, за да са истински.