— Разбира се. — Тя нахвърли няколко реда на листа, сгъна го и го запечата. — Какво друго бих могла да сторя? Дай това на пратеника и кажи на Джок, че тръгваме веднага.
Гавин пое писмото.
— Бих могъл да дойда с теб.
Тя поклати глава.
— Ще взема Джок. Искам ти да си тук, когато Робърт се върне, и да му попречиш да тръгне след мен.
— Никак няма да е лесно.
— Ще се справиш с тази задача по-добре от Джок. На тях двамата първият им импулс ще е да се втурнат да нападат, вместо да изчакат и да видят дали има и друг начин.
Гавин изпъчи гърди.
— Докато аз, от друга страна, съм самото въплъщение на дипломатичността?
— Ами… — Тя реши, че не бива да го разочарова. — Ще попиташ ли Джийн дали е съгласна да се грижи за Патрик?
— Обещавам да посветим цялото си внимание на младежа. Ще е добра тренировка за времето, когато и ние ще си имаме детенце. — Той се усмихна омайващо. — Знам, че Патрик още е мъничък, но сега е идеалният момент да развием вкуса му към музиката. Само да беше ми казала, къде е гайдата ми?
Когато въведоха Кейт при Елизабет, тя откри кралицата до прозореца разсеяно да подръпва струните на лютнята. Елизабет й се стори някак по-дребна, сякаш се бе свила и съсухрила, кожата й бе бледа като пергамент, а очите й изглеждаха подути от плач.
— Изглеждаш добре — отбеляза апатично тя. После изсъска: — Не, изглеждаш отвратително сияеща. Това ме обижда.
— Извинявам се — рече Кейт. — Не познавах баща си, затова и не мога да се натъжа истински от смъртта му.
Елизабет се намръщи.
— Трябва поне да проявиш благоприличието да изглеждаш разтревожена, задето вече не разполагаш с оръжието си срещу мен.
— Загрижена съм, но никога не е благоразумно човек да проявява открито слабостта си. И двете знаем това.
— Да. — Мимолетна усмивка проблесна по лицето на Елизабет. — Наистина знаем. — Тя седна по-изправена в креслото си. — Ще говоря направо. Смилих се над злата ти участ. Ще продължа да те закрилям.
— Наистина ли? — предпазливо попита Кейт.
— Но ти трябва да платиш цената за това. Трябва да дойдеш тук, в Лондон.
— Невъзможно.
— Казваш невъзможно на мен?
— Невъзможно е — повтори Кейт. — Няма да напусна Робърт, а и няма да го помоля да напусне Крейда. — Тя замълча за момент. — А вече имам и син.
— Това ми е известно. Момче.
Кейт кимна.
— Патрик е чудесно здраво детенце.
— Доведи ги с теб. — Елизабет протегна ръка. — Не възразявай, преди да си ме изслушала. Не ми се нрави да поверя това кралство на онова подсмърчащо момченце на шотландския трон. Не съм се трудила цял живот да обогатявам страната си само за да му позволя той да пропилее всичко. — Тя повдигна брадичка. — Но с подходящо обучение ти може да се окажеш достойна за задачата си.
Кейт виждаше накъде води този разговор и у нея се надигна облекчение. Всичко щеше да бъде наред. Елизабет даваше в ръцете й друго оръжие. Тя се усмихна.
— Бих била повече от достойна. Бих могла да направя така, че извършеното от вас да изглежда нищожно в сравнение с моите постижения.
— Арогантност — изсумтя Елизабет. — Животът ти с онзи нахален пират не те е направил по-добра.
— Но ме обогати безкрайно много.
— Във всеки случай реших да посоча теб за свой приемник. Това ще предизвика огромни вълнения, но ние двете можем… — Тя млъкна, забелязала, че Кейт поклаща глава. — Ти ми отказваш?
— Не искам трона.
— Глупости. Искаш го. Всеки го иска.
— В Крейда имам всичко, от което се нуждая.
Елизабет гледаше замислено лицето й.
— Виждам, че говориш сериозно — учудено отбеляза тя.
— Но пък винаги е възможно да променя решението си — ухили се Кейт. — Човек никога не знае, затова трябва да продължите да ме защитавате, за да е в безопасност бъдещата кралица на Англия.
— О, нима?
Кейт кимна.
— Няма да е във ваша полза да не го сторите.
Гневът на Елизабет отстъпи пред неохотна усмивка.
— Трябваше да те взема при себе си още предишния път, когато се срещнахме. Нищо не може да се сравни с вкуса на властта. Ти се колебаеше… Можех да те убедя.
Като се замисли отново за онзи ден, Кейт разбра, че тя може би наистина бе права.
— Възможно е.
— Можех да те имам. — Елизабет се облегна уморено на стола си, а пръстите й леко подръпнаха струните на лютнята. Пламъкът й внезапно бе угаснал, и тя отново изглеждаше само като застаряваща тъгуваща жена. После прошепна: — Робин обичаше музиката. Той ми подари този прекрасен инструмент. Дари ме с много прекрасни неща.
— Сигурна съм, че е така.
— Но знаеш ли кой е най-ценният подарък, който някога съм получавала от него?