От тази мисъл я побиха тръпки. Въобще не се бе сетила за горските хищници. Колко хитро от страна на Себастиан да уцели точно слабото й място. Но тя бе скрила Кеърд много добре и му бе оставила достатъчно трева, за да издържи известно време. Трябва да разчита на съдбата да го запази жив, докато успее да се върне при него.
— Той е в безопасност. Няма да умре.
— Колко си упорита! Толкова силна в покварата си! — Мъжът се качи на коня си и завърза въжето за седлото. — Кажи ми, когато промениш решението си.
Той пришпори коня и въжето се затегна около китките й. Катрин запристъпва след него, знаейки, че ако не се движи с неговата скорост, въжето ще се вреже в ръцете й. Единият крак пред другия. Дърветата се люлееха около нея, но тя нямаше да се остави да припадне. Имаше не повече от три мили до къщата и сигурно ще успее да се държи на краката си дотам. Знаеше, че ако припадне, Себастиан няма да спре. Ще я влачи през гората, докато стигнат до къщата.
— Грешиш, знаеш ли. — Себастиан се обърна в седлото, за да я погледне. — Грешиш и въобще цялата си обладана от грехове.
Той пришпори коня и той тръгна в тръс. Въжето се стегна още повече и я дръпна рязко напред.
Трябва да остане на крака. Не трябва да пада.
Кейт се препъваше, залиташе и се опитваше да не изостава.
— Кажи ми къде скри коня!
Тя едва долови думите през мъглата на болката. Китките й започваха да кървят.
Единият крак пред другия. Не трябва да пада.
Бяла коса. Сиво наметало. Изпито, аскетично изражение, което неприятно напомняше на Робърт свещениците в крепостта на дон Диего в Сантанела. Себастиан Ландфийлд. Оказа се, че да открие викария не било чак толкова трудна задача.
— Господин Ландфийлд? — Макдарън пришпори коня си напред към мъжа, който се задаваше по пътеката. Когато се приближи, забеляза, че човекът влачи зад себе си нещо, което прилича на малък кален дънер или клон.
Себастиан Ландфийлд се стегна, спирайки коня си при приближаването на Робърт. Погледът му го обходи от глава до пети.
— Да, аз съм Себастиан Ландфийлд. Кой сте вие?
— Робърт Макдарън, граф Крейда. Имам писмо за вас от Нейно величество.
— Идвате с писмо от кралицата? — Викарият хвърли неспокоен поглед към товара зад коня. — Не очаквах скоро вести от нея.
— Нито пък аз, да ви ги донеса. — Докато изравняваше коня си с неговия на пътеката, Робърт бръкна под наметалото и подаде писмото на Ландфийлд.
Калният предмет на пътеката зад Ландфийлд се раздвижи. Не беше дънер.
— По дяволите! — Робърт скочи от коня си. — Какво, за бога, е това?
— Момичето не е пострадало — побърза да отговори викарият.
— Момичето? — коленичи до нея и обърна сега напълно неподвижното тяло. Изглеждаше почти като дете, дребна и крехка, а вързаните й китки бяха изранени и кървяха. Той отметна настрани дългите мокри кичури коса, залепнали за бузите й. Освен една лека драскотина на слепоочието, онази част от лицето й, която не бе покрита с кал от влаченето, изглеждаше невредима. Явно бе припаднала.
— Просто я наказвах за постъпките й — спокойно рече Ландфийлд, после се поколеба и продължи. — Но пък кралицата може и да не разбере. Може би е по-добре да не й казвате за…
— Нямам никакво намерение да й казвам каквото и да е. — Робърт извади камата си и разряза въжетата, омотани около китките й. — Предполагам, това е момичето под ваше попечителство? Катрин Кентайър?
— Тя е.
Той вдигна момичето на ръце и се изправи. Дори и с тежката кал, полепнала по полите й, тя бе лека като перце. Робърт почувства още едно бодване на гняв и възмущение. И самият той бе прибягвал до насилие, но мразеше жестокостта спрямо беззащитните. Каквото и да бе извършило момичето, то не заслужаваше чак такова наказание.
— Сигурно ще се зарадвате да разберете, че тя повече няма да остане под вашите нежни грижи.
— Какво? — Очите на викария се разшириха разтревожено. — Само заради тази незначителна случка? Всички млади момичета трябва да бъдат наказвани. Природата им е…
— Прочетете писмото. — Робърт се метна на коня си и обхвана момичето пред себе си. — Ще се видим в къщата ви.
— Кой…? — звукът бе едва доловим, но идваше от момичето в ръцете му.
Огромни очи, които изглеждаха по-скоро златисти, отколкото кафяви, и го гледаха втренчено.
— Не се бой. Ще те отведа у дома.
— Аз нямам… дом — думите бяха изречени с отчаяна безутешност. Клепките й бавно се затвориха отново. — Не ме е страх. Ти не си… — И тя отново изпадна в безсъзнание.
Не си какво, чудеше се той. Не си Себастиан Ландфийлд? Явно кой да е непознат бе приемлив, стига да не е човекът, отнесъл се така зверски, помисли си с ярост.