Докато пришпорваше коня си в галоп, ръцете му се стегнаха около нея с някакво инстинктивно собственическо чувство.
— Къде да я оставя? — попита Робърт, когато влезе в къщата.
— Къде е мъжът ми? — препречи му пътя Марта Ландфийлд.
— Идва. Къде?
Тя посочи стълбите към горния етаж.
— Стаята й е горе.
— Стоплете вода, после се качете, за да й смените дрехите — нареди Макдарън, като тръгна по стъпалата.
— Това ли е булката? — Гавин се подаде в коридора. — Ранена ли е?
— Ландфийлд ме уверяваше, че не е — отвърна Робърт, като продължи да се изкачва. — Та нима е възможно, като влачиш някого след коня си, да го нараниш?
Гавин го последва.
— Доколкото разбирам, добрият викарий е също толкова приятен, колкото и очарователната му съпруга.
Робърт не отговори, оставяйки момичето върху тясното легло в стаята й.
— Ще останем ли за през нощта? — попита Гавин.
— Вече е късно следобед, а тя едва ли може да язди. Ще тръгнем утре рано сутринта.
Гавин огледа критично лицето на момичето.
— Може да отнеме повече от един ден. Не ми изглежда добре. Сигурен ли си, че не се нуждае от лекар?
— Няма счупени кости, а и се свести за момент по пътя. — Робърт свали калните й обувки и мокрите чорапи и ги хвърли на пода. — Да се надяваме, че е издръжлива.
Гавин все още гледаше замислено лицето на Кейт.
— Мислиш ли, че прилича на Мария Стюарт?
— Откъде да знам? Никога не съм виждал Мария.
— Аз веднъж видях неин портрет, а и двамата сме чували да я описват… — Погледът му се плъзна по малкото носле, устата с по-пълната долна устна, извитите вежди. — Какъв цвят са очите й?
Златистокафяви очи и гледат втренчено, без страх.
— Кафяви.
— Е, същите са, но чертите й не са толкова правилни. Със сигурност не е толкова красива, колкото е Мария.
— Може би прилича повече на баща си. Шрузбъри не е Аполон.
Къде, по дяволите, се бавеше тая жена? Краката на момичето бяха леденостудени.
— Може би — очите на Гавин заблестяха. — Надявах се на нещо по-добро за теб. Само че това девойче още е почти дете. Може би ще се поразхубави, когато порасне. Хич не ми се ще да те гледам вързан с грозна съпруга.
Робърт го погледна със смразяващ поглед.
— Връщай се долу до огъня.
— Искаш да ме пратиш пак при онзи дракон? — Гавин въздъхна и тръгна към вратата. — Добре тогава.
— И не позволявай на Ландфийлд да се качи тук — извика след него Робърт.
— Съмнявам се, че ще се опита да й направи нещо, докато си при нея — рече Гавин и затвори вратата.
Не за това се тревожеше Робърт. Въобще не бе сигурен, че ще успее да се сдържи да не намушка с камата си този негодник. Въпреки че попечителството даваше на наставниците правото да наказват поверените им, както намерят за добре. Момичето не бе ранено сериозно, а и не беше никаква на Робърт Макдарън.
Не, не му беше никаква. Щеше да му стане съпруга. Досега мислеше за нея само като за момичето, този камък, който кралицата се опитваше да завърже на врата му. А сега съвсем ненадейно тази дребна купчинка кал се бе превърнала в човек и скоро щеше да е негова собственост. Няма значение, че смяташе да е негова собственост само за известно време.
За бога, никой няма право да поврежда нещо, което му принадлежи.
Кейт бавно повдигна клепки, за да види един мъж, чието лице се намираше само на няколко сантиметра от нейното. Тъмни очи… хлътнали бузи, добре оформени устни, които я караха да протегне ръка и да проследи извивката им. Колко странно, като се има предвид, че досега никога не й се бе искало да докосне някой мъж…
Безопасност. Благополучие. Дом.
Завладяващото усещане се зароди сякаш от нищото, но не бе непознато за нея. Макар че не можеше да си спомни къде е виждала това лице, тя си спомняше някакво топло чувство на сигурност, свързано с него. Странно.
Напомняше й на един от онези диви цигани, които от време на време минаваха през селото, но дрехите му бяха много по-скъпи. Голямата кръгла висулка, окачена на тежка златна верижка, блестеше на фона на черното кадифе на жакета му, а късата пелерина, с която бе наметнат, бе семпла, но елегантна.
— Кой…? — Гласът й бе толкова слаб, че и самата тя едва го чу. Затова пробва отново: — Кой сте вие?
— Робърт Макдарън. — В дълбокия му глас се долавяше шотландския акцент. — Как се чувствате?
— Добре.
— Лъжете — остро рече той. — От главата до петите сте покрита с кал, а вероятно цялото ви тяло е натъртено.
Липсата на нежност в гласа му я накара да се сепне и напълно да се разбуди, а и моментално разсея онова чувство на доволство. Трябва да се е побъркала, за да си мисли, че този мъж е безопасен, когато той очевидно бе съвсем непоколебим и студен. Споменът се върна към нея. Пътят. Това бе човекът на пътя.