— Какво правите тук? Вие доктор ли сте?
Той поклати глава.
Не, въобще не приличаше на лечител, но Себастиан никога не допускаше непознати в къщата, освен при крайна нужда.
— Тогава вие сте…
— Аз съм граф Крейда. Идвам по заповед на кралицата.
— Милейди? — Още един пратеник. Това обясняваше скъпите дрехи и излъчването на дръзка увереност.
Тъмните му очи се присвиха, без да се откъсват от лицето й.
— Защо я наричате така?
— Защото никой не трябва да знае, разбира се.
Устните му се присвиха.
— Разбирам. И, предполагам, никой не трябва да разбере как Ландфийлд се отнася с вас? Сигурен съм, че това трябва…
— Ще трябва да слезеш и да поговориш с него, Робърт.
Погледът й отскочи към момъка, който бе заговорил и сега стоеше на вратата. Къдрава червена коса, лунички, не по-възрастен от самата нея. Още един непознат, но поне този бе по-малко заплашителен от циганина на стола до леглото й.
— Дошла е в съзнание? — Момчето пристъпи една крачка навътре в стаята и я заразглежда с грейнало от интерес лице. — А, така е по-добре. Очите наистина са прелестни. Може да не си се наредил чак толкова лошо, колкото се опасявах, Робърт.
После той се поклони и рече:
— Аз съм Гавин Гордън и съм очарован да се запозная с вас, госпожице Кентайър.
Робърт въобще не й даде възможност да отговори, защото нетърпеливо попита:
— Защо трябва да слизам долу?
Погледът на Гавин се премести върху Робърт.
— О, старият се е разръмжал нещо. Иска да говори с теб.
— По-късно.
Гавин сви рамене.
— Както искаш, но онзи не пуска жената да донесе топла вода, за да измием калта от нея.
Макдарън тихичко възкликна, после столът му изскърца по пода и той се изправи.
— Дявол го взел, калта вече се втвърдява по нея. — Той тръгна към вратата, после се спря и погледна назад към Кейт. Твърдостта бе изчезнала от гласа му, когато каза: — Опитайте се да поспите. Всичко ще бъде наред.
Гавин го последва и вратата се затвори зад тях.
Всичко ще бъде наред.
Думите бяха изречени с толкова хладна увереност, че за момент тя почти му повярва. Той идваше по нареждане на милейди, а Себастиан винаги много внимаваше как се държи с тези пратеници, които идваха да получат сведения и да дадат инструкции относно възпитанието й. Може би тя ще успее да го убеди да спаси Кеърд. Той явно притежаваше дързост и арогантност, каквито не бе забелязвала при другите пратеници. Може и да се застъпи пред Себастиан.
Но после ще си отиде.
Те винаги си отиваха и тя оставаше сама. Винаги сама. Себастиан отново ще е свободен да прави каквото си поиска.
Но пък сега този мъж бе тук и отвличаше вниманието на Себастиан от нея. Не трябва да разчита на никой друг, освен на себе си. Трябва да се вкопчи в тази възможност.
Тя отметна одеялото и бавно седна на леглото.
Изохка, когато болката я прониза. Макдарън бе прав за натъртванията — всяко мускулче в тялото й плачеше от болка.
Бе съвсем боса, осъзна тя. Къде са обувките и чорапите й? Откри ги и ги нахлузи на краката си с изтръпнали, неловки пръсти.
Не можеше да излезе през входната врата, но това не беше проблем. Прозорецът на спалнята й бе служил като път за бягство много пъти. Трябваше просто да увисне на ръце от перваза и да скочи на земята.
Тя потръпна при мисълта да подложи на допълнително напрежение пак тези мускули, които ужасно я боляха. Хвърли един, изпълнен с копнеж, поглед към леглото. Как само й се искаше да се отпусне на него и да се завие на топло в одеялата…
Но ако не тръгне сега, един господ знае кога ще има друга възможност да избяга, а Кеърд бе сам в гората.
Тя си пое дълбоко дъх и отвори прозореца.
Себастиан Ландфийлд стоеше пред камината с ръце, сключени зад гърба му, а пламъците озаряваха изпитото му жилесто тяло.
— Искали сте да ме видите? — каза Робърт, влизайки в стаята.
— Точно така. — Ландфийлд го прониза с мрачен поглед. — Опитах се да бъда търпелив, но намирам вмешателството ви за нетърпимо, милорд.
— Колко жалко — сухо отвърна Робърт. — Но ако вече сте прочели писмото на Нейно величество, сигурно сте разбрали, че повече нямате никакво право на възражения. Момичето е мое.
— Не! — Ландфийлд дълбоко си пое дъх и проговори отново, вече с по-малко ярост в гласа. — Сигурен съм, че Нейно величество не разбира каква голяма грешка ще извърши, ако отнеме момичето от грижите ми точно в този деликатен период. Тя не е готова да бъде оставена без надзор.