— Като неин съпруг аз ще й осигуря необходимия надзор.
— Няма да сте в състояние да я ръководите така, както е необходимо. Не я разбирате. Ако тя ме напусне сега, вие ще развалите всичко, което съм успял да постигна с толкова усилия.
— Смятам, че съм в състояние да контролирам едно крехко момиче. — Той се усмихна мрачно. — А срещна ли трудности, винаги мога да я влача зад коня си миля или две.
— Смятате, че съм жесток? — пресипнало попита Ландфийлд. — Вие нищичко не знаете. Наказанието няма да й повлияе с нищо. Тя притежава сила, която ще ви се стори направо невероятна.
Робърт за миг си припомни жалката крехкост на момичето, което току-що бе оставил. По дяволите, този човек бе абсолютно побъркан.
— Въпросът е приключен. Кажете на жена си да занесе водата горе.
— Въпросът не е приключен. — Бледите очи на Ландфийлд пламтяха от ярост. — Вие ще ме изслушате. Няма да позволя да я изпратят в света, за да носи разруха, както правеше майка й. Кралицата сигурно ви е казала чие дете е тя, когато е уредила този брак. Знаете ли колко зло се спотайва в нея? Всеки ден тя се променя и все повече заприличва на онази католическа кучка. Не можете да се ожените за нея. Тя не трябва да се жени за никого. Тя е Лилит!
— Коя, по дяволите, е Лилит?
— Първата жена на Адам в Едемската градина, изкусителката, майката на злото. Щом веднъж ви хване в ноктите си, тя ще ви изкушава и подмамва, докато станете напълно безсилен пред нея. Ще ви мачка и оформя като мека глина.
Дивотии. Гавин изсумтя до огнището. Мисълта за това, прогизнало от кал хлапе горе, което уж било Лилит и било способно да изсмуче силите на силни мъже, бе пълен абсурд. Чувстваше, че вече се е наслушал на глупости.
— Гавин, иди в кухнята и помогни на мадам да занесе топлата вода горе. — Щом Гавин излезе от стаята, Робърт се обърна хладно към Ландфийлд: — Оценявам загрижеността ви, но ви уверявам, че ни най-малко не се чувствам застрашен от едно вчерашно девойче.
— Мислите си, че ще се справите с нея, въпреки че аз не успях да я смиря след години усилия? — Устните му изтъняха. — Но аз ще я покоря телом и духом. Нейно величество трябва да ми даде тази възможност. Тя не трябва да бъде отвеждана оттук.
На Робърт му писна от злобния старец.
— Както вече казах, въпросът е приключен. Ще тръгнем призори, ако момичето е добре.
Две ярки петна избиха по бузите на Ландфийлд.
— Не можете да й позволите…
— Робърт?
И двамата се извърнаха, за да видят на вратата Гавин с неловко изражение на лицето си.
— Няма я — рече той. Робърт замръзна.
— Какво?
— Няма я. Прозорецът е отворен. И… — Той махна с ръка. — Избягала е.
— Но как можеше да избяга? Стаята й е на втория етаж, а тя едва повдигаше глава…
— Казах ли ви! — Ландфийлд се усмихна тържествуващо. — Волята й е от желязо. Не виждате ли колко неприятности ще ви причини тя? Нуждае се от твърда ръка, която да я държи в…
— Хайде, Гавин. Не може да е стигнала далеч и лесно ще я проследим в това кално време.
— Да приготвя ли конете?
— Няма време. Ще тръгнем пеша.
Следяха я!
Себастиан?
Кейт поспря на пътеката и за миг зърна тъмна коса и блясъка на златна верига около врата на преследвача й. Не е Себастиан. Робърт Макдарън.
Жестокото разочарование, което я бодна при тази мисъл, бе напълно необяснимо. Той сигурно е тръгнал след нея по молба на Себастиан, което означаваше, че нейният наставник го е спечелил на своя страна. Е, а какво друго можеше да очаква? Той беше чужденец, а Себастиан бе уважаван църковен служител. Нямаше никаква причина този да е по-различен от всички останали. Колко умно от страна на Себастиан, да изпрати един по-млад и по-силен от него човек да я преследва, помисли си тя с горчивина.
Тя се обърна и затича, а обувките й потъваха в калта при всяка крачка. След миг хвърли поглед през рамо.
Той бе по-близо. Не тичаше, но дългите му крака равномерно и неумолимо изминаваха разстоянието без усилия, а погледът му оглеждаше пътеката пред него. Той явно още не я бе забелязал, а само следваше следите й.
Кейт чувстваше, че силите я напускат. Усещаше главата си някак странно олекнала, а дишането й бе болезнено тежко и учестено. Просто не можеше да бяга повече.
Но не можеше и да се предаде.
Което й оставяше само един изход. Тя пробяга с всички сили последните няколко метра напред, после се шмугна в храсталака покрай пътеката.
Бързо! Трябваше да бърза. Погледът й отчаяно търсеше из храсталаците. А, ето там има един.