— И аз точно така си помислих. Но все пак ще го задържим.
Гавин повдигна вежди.
— Охо, така ли? Интересно…
Робърт скочи на коня си.
— Някакви проблеми с викария и любезната му съпруга?
Ръцете на Кейт стиснаха юздите.
— Госпожа Ландфийлд изглеждаше премного зарадвана, когато ми връчи багажа на момичето. — Той кимна към малкото вързопче, привързано към седлото му. — А викарият щеше да ме изпепели с поглед.
— Може би се е отказал.
— Той няма да се откаже — прошепна Кейт. — Той никога не се отказва.
— Тогава може би е по-добре да тръгваме, преди да сме го срещнали отново — рече Робърт, като пришпори коня си в тръс. — Дръж я под око, Гавин. Още малко, и ще припадне.
Себастиан ги очакваше близо до къщата. Бе препречил пътеката.
— Дръпнете се от пътя — хладно каза Робърт. — Не съм в настроение за разговори с вас.
— Това е последният ви шанс — заяви Себастиан. — Върнете ми я, преди да е станало прекалено късно.
— Отдръпнете се, Ландфийлд!
— Катрин. — Себастиан се обърна към нея, а в гласа му се долавяше молба. — Не отивай. Знаеш, че никога не можеш да се омъжиш. Знаеш какво ще се случи.
Робърт продължи да язди напред, а конят му избута Себастиан от пътя. Той направи знак на Гавин и Кейт да продължат напред.
— Всичко свърши. Вие вече не отговаряте за нея. — Гласът му се снижи до тиха заплаха: — И ако я доближите отново, самият аз ще се погрижа това да ви е за последно.
— Вие пак ще се срещнете с мен. — В очите на Ландфийлд блестяха сълзи, докато той не отделяше погледа си от Кейт. — Исках да те пощадя, Катрин. Исках да те спася, но Бог е повелил друго. Знаеш какво трябва да бъде сторено сега.
Той се извърна и тежко се запъти към къщата.
— Какво искаше да каже? — попита Гавин, като погледът му с любопитство проследи Ландфийлд.
Тя не отговори, само гледаше как Себастиан се отдалечава. Сега чак осъзна, че цялата трепери от мрачно предчувствие. Колко глупаво! Точно това искаше той — да я накара да се чувства така. Това бе неговият начин да я прикове към себе си.
— Е? — настоя Робърт.
— Нищо. Просто иска да ме накара да се страхувам. — Тя изправи рамене. — Той обича да се страхувам от него.
Кейт видя, че Робърт не й повярва и си помисли, че ще продължи да я разпитва. Но вместо това той тихо рече:
— Повече няма нужда да се боите от него. Той вече няма никаква власт над вас. — Той задържа погледа й с някаква хипнотична власт, която я плашеше, но и някак я успокояваше. — Сега аз съм единственият човек, който може да ви нарани или да ви помогне.
3.
Светлините на странноприемницата на Табърд блещукаха топло и гостоприемно пред тях. Кейт дръпна поводите на Кеърд.
— Не.
Робърт нетърпеливо я погледна през рамо.
— По дяволите, сега пък какво не е наред?
— Не мога да остана тук.
— Как пък не! Не искате да останете в къщата, сега пък не искате да останете и тук. Във всеки случай нямам намерение да бивакуваме на открито през нощта. Уморен съм и съм мръсен почти колкото вас от това търкаляне в калта. Нуждая се от гореща вана и легло и точно тук ще намеря и двете. — Той се обърна и пришпори коня си в тръс. — Хайде.
Не можеше да я разбере, а и Кейт бе прекалено изтощена, за да му обясни. А и той съвсем скоро сам щеше да открие причината.
Господин Табърд излезе в двора да ги посрещне. Широка усмивка озари лицето му, докато погледът му преценяваше облеклото на Макдарън.
— Добре дошли, милорд! Аз съм Питър Табърд, собственикът на този хан.
Робърт кимна.
— Аз съм Робърт Макдарън, граф Крейда.
— С какво мога да ви угодя?
— Легла, храна. — Робърт скочи долу и понечи да помогне на Кейт. — И преди всичко: топла вода за измиване.
— И от трите изброени неща разполагаме с възможно най-доброто. Сигурно сте паднали от коня? — Господин Табърд съчувствено поклати глава, докато гледаше как Робърт смъква Кейт от седлото й. — Надявам се, че дамата не е…
Внезапно той млъкна и присви очи. Приближи се малко, загледан в Кейт. По присвиването на устните му тя разбра точно в кой миг я разпозна.
— Добър вечер, Кейт.
Ханджията рязко се обърна към Робърт.
— Съжалявам, милорд. Не мога да ви подслоня при мен. Нямам свободни стаи.
— Преди малко имахте стаи — бавно рече Робърт.
— Но не и сега. — Ханджията погледна пак Кейт. — Прибирай се у дома. Не си ли тормозила вече достатъчно викария с дивотиите си? Няма да ти позволя да развратничиш под моя покрив. Няма да…
— Млък! — Робърт пристъпи напред, а камата му внезапно се оказа притисната до тумбака на Табърд. — Стига толкова глупости. Проклятие, писна ми вече. Ще ни намериш свободни стаи в „претъпкания“ си коптор и ще ми осигуриш онова, за което те помолих, иначе ще ти прережа гърлото.