Той трепна така, сякаш го бе ударила, и тялото му внезапно се разтърси.
— Да — пресипнало рече той. — Хубава уста. Но в момента бих предпочел да не правиш това.
Той измъкна пръста си от устата й и отстъпи една крачка назад.
— Сигурен съм, че споменът за това доста ще ме тормози, докато сме на път днес. Но проклет да съм, ако сторя нещо, с което да докажа, че твоят Себастиан е бил прав, и то след всичките тези часове на рицарско въздържание. Мога да чакам. — Той започна да се облича с резки движения. — Макар и не много дълго. Особено, по дяволите, ако продължаваш да се гушиш гола на скута ми.
Тя с мъка си пое дъх.
— Не съм била на себе си. И въобще не е прилично от твоя страна да ми напомняш за това.
Насмешливата му усмивка избледня.
— Права си. Не беше честно. Бог знае, достатъчно лошо е, че сме отговорни за постъпките си, когато сме напълно в съзнание.
Реакцията му я изненада. Бе сметнала, че е далеч по-упорит и арогантен от Себастиан и въпреки това той си бе признал, че е сгрешил, а Себастиан никога не би го сторил.
— Защо ме гледаш така? — попита раздразнено той.
— Себастиан вярва, че хората са отговорни за греховете си във всеки момент, независимо дали спят, или са будни.
— Това ни най-малко не ме изненадва. — Той се обърна към нея. — Което не означава, че е истина.
— Но понякога, когато някой повтаря нещо отново и отново, то започва да ти се струва истина. — Тя навлажни устните. — Всичко някак се смесва, замъглява се, и ти става все по-трудно да си спомниш кое е истина и кое лъжа.
Изражението му стана някак сдържано и съсредоточено.
— Знам.
И той наистина знаеше. Вече не й оставаше и капчица съмнение, че той знае точно какво имаше тя предвид. Внезапно тя си спомни за белезите по гърба му. Дали и в неговия живот не е имало някой Себастиан, запита се тя.
Той се извърна и облече жакета си.
— И когато това се случи, човек просто започва да се съпротивлява още по-ожесточено.
Тя кимна. Колко странно бе да седи тук и да гледа как един мъж се облича.
— Аз не съм Себастиан Ландфийлд. — Той не я погледна, докато сядаше на леглото и се зае да нахлузва левия си ботуш. — Ти ще видиш, че не съм нежен мъж, но ще бъда честен с теб. Разбирам, че не искаш да попадаш в подобен капан, аз също не искам. Подчини се на волята ми, не ми създавай проблеми, и ще водиш съвсем удобен, мирен живот през следващата една година.
— А после?
— После вече няма да ме интересува. — Той нахлузи и другия си ботуш. — Ще си свободна да правиш всичко, което поискаш.
— Свободна? — попита тя, сепната.
— Ще ти отпусна малка издръжка, докато се омъжиш отново. Бих те посъветвал да напуснеш Шотландия. Опасността ще е по-малка, ако си извън властта на Джеймс. Може би Франция ще е добър избор.
Внезапно й стана ясно, че той говори за нея така, сякаш е в опасност. Но тази мисъл не успя да затъмни предишните му думи.
— Наистина ли ще съм свободна да правя каквото си поискам?
— Не го ли казах вече?
— И никога няма да ме изпратиш обратно при Себастиан?
Той се изправи.
— Каквото и да се случи, повече никога няма да ти се наложи да се срещнеш с Ландфийлд.
Тя се съмняваше, че това е вярно. Себастиан нямаше да се откаже от нея толкова лесно. Но обещанието на Робърт, че никога няма да му я даде, я накара да се почувства така, сякаш бяха свалили от врата й тежък воденичен камък.
— Обещаваш ли? — Тя нетърпеливо махна с ръка. — О, не за Себастиан. Мога да се справя с него. Но наистина ли ще ме освободиш?
Изражението му се смекчи, когато видя копнежа в очите й.
— За бога, нима виждам нещо друго, освен недоверие? Бъди добра, подчинявай ми се и не ми създавай неприятности през идната година, и ще бъдеш свободна да вършиш каквото си поискаш.
Струваше й се прекалено много, за да може да повярва. Обзе я невероятно въодушевление. Ако той бе готов да й даде толкова много само за да си няма неприятности, може би печалбата й от този неприятен брак ще е огромна.
— Това, което искаш, не е невъзможно — внимателно заяви тя. — Но сигурно разбираш, че мога да ти причиня наистина много неприятности, ако реша. Себастиан ме намираше ужасно пакостлива.
Очите му се присвиха.
— Какво се опитваш да кажеш?
Тя помълча за миг, после бързо изрече:
— Къща. Искам къща.
— Наистина ли?
— Само мъничка къща, но трябва да е построена от хубав, здрав камък.
— Като къщата на Себастиан ли?
— Ще гледам въобще да не прилича на неговата, но трябва да е от камък. — И след миг тя добави: — И трябва да има достатъчно място за градинка. Всеки дом трябва да си има градинка.