— И ти отказваш да ми съдействаш, ако не ти осигуря тази собственост? — попита той с копринен глас. — Въобще не обичам алчността, Кейт.
— Не е алчност, когато човек иска награда за услугите си. — Тя го гледаше гневно. — Не искам дворец, а само една къща. Нещо, което да ми принадлежи.
Той изучаваше замислено изражението й.
— Това означава много за теб. Защо?
— Досегашният ми живот ми е показал, че собствеността е всичко на този свят — уклончиво отвърна тя.
— Но не за това искаш тази къща, нали?
Тя не искаше да му отговори. Желанието й бе тайно и единствено нейно. Не искаше да го споделя с никого.
— Не е твоя работа.
— Моя работа е, ако съм принуден да ти го осигуря.
— Искам местенце, което да си е само мое — дръзко рече тя. — Особено място, което да принадлежи единствено на мен, място, което никой да не може да ми отнеме. Ето, казах го. Сега доволен ли си?
— За момента, да.
— И ще ми го дадеш ли?
Замисленият му поглед все още не се отделяше от лицето й, сякаш той чакаше нещо. После кимна.
— Ще ти дам собствена къща.
— Каменна къща?
Той отново кимна.
Облекчение и радост заляха душата й. Тя се усмихна ослепително.
— О, благодаря!
— Значи си можела да се усмихваш. Вече се чудех. — И самият той леко се усмихна. — Знаеш ли, и аз бях решил да ти осигуря място, където да живееш. Иначе въобще нямаше да е удобно.
Усмивката й се стопи.
— Тогава трябваше веднага да ми кажеш.
— Но пък тогава нямаше да имам възможност да те видя без бодливата ти броня. — Той отвори вратата. — Обличай се и след петнадесет минути да си долу. С това темпо ще имаме късмет, ако тръгнем на път, преди да се е стъмнило.
Миг след като вратата се затвори зад гърба му, тя се чувстваше лека като перце, грейнала като слънце. Сега, когато той беше вън от стаята, тя можеше да си позволи да изрази на воля радостта си. Никой нямаше да види и да отнеме щастието й. Чувстваше се както през онези вълшебни дни на детството, когато двете с Каролин можеха да забравят всичко друго и да се наслаждават на радостта, че живеят, когато всеки ден представяше ново приключение. Пълната свобода все още не й бе дадена, но вече се виждаше на хоризонта, а и животът с Робърт Макдарън не можеше да е толкова ужасен, колкото животът със Себастиан Ландфийлд.
4.
Кейт слезе по стълбите, облечена в същата кафява вълнена пелерина, която бе носила и преди, но косата й сега бе сплетена в дебела плитка. Движеше се пъргаво, по страните й бе избила руменина, а очите й блестяха жизнерадостно. Никога не бе виждал жена, от която да се излъчва по-дръзка жизненост, и все пак в нея още се долавяше онзи крехък копнеж, който се бе появил, щом й каза, че ще й даде собствен дом.
Гавин тихичко подсвирна.
— Няма значение. Да го забравим.
Робърт не откъсваше очи от Кейт.
— Да забравим кое?
— Облога. Зяпаш я така, както зяпаше онзи първия галеон, дето го отмъкнахме от испанците. — Той пристъпи към Кейт тъкмо когато тя достигна подножието на стъпалата. — Добро утро, милейди. Помните ли ме?
— Разбира се, че ви помня.
Тя се усмихна на Гавин с неприкритост, каквато не бе проявявала спрямо Робърт.
— Та как би могла да те забрави? — Робърт рязко се извърна и се запъти към вратата. — Време е да тръгваме. Доведи я в конюшнята.
Усмивката на Кейт се помрачи, докато гледаше как Робърт напуска странноприемницата.
— Какво толкова сторих?
— Той е ядосан на мен, не на теб. Успя ли да похапнеш? Слезе толкова бързо.
— Хапнах малко, докато се сбогувах с Каролин. Бях прекалено развълнувана и не бях гладна.
— Е, не всеки ден се случва на едно девойче да се жени.
— Да се жени? — Тя поклати глава. — Той ще ми даде къща, само моя.
Гавин се изкикоти.
— И къщата струва къде-къде повече от жениха, а?
Тя го погледна несигурно.
— Ние наистина ли сме женени? Всичко това ми се струва много странно.
— Точно така си е, в Шотландия временният брак си е съвсем законен, все едно, че сте се венчали пред свещеник.
— Но сега не сме в Шотландия.
— Робърт е шотландец. И това е достатъчно, за да се смята обвързването ви за валидно.
Тя почувства вълна на облекчение.
— Изглежда, ти не се страхуваш особено много от него.
— Това е така, защото принадлежа на Крейда. На жителите на острова е позволена известна свобода.
— Не, има и нещо повече. — Тя бе забелязала някаква привързаност, някаква нескрита близост, която не се очакваше от господаря и неговия подчинен. — Вие се познавате от дълго време, нали?
Той я погледна преценяващо.