— Беше само един сън — прошепна тя.
— Сънят е грях. Не виждаше ли как той те води към своенравие? — Той отстъпи встрани от леглото. — Иди и заеми мястото си.
Кейт се изправи и се приближи към столчето за наказания, което се намираше в другия край на стаята. Скоро всичко ще свърши. Той винаги много внимаваше да не оставя белези по тялото и, а и рядко я наказваше с повече от няколко удара за подобно дребно провинение. Ако се престори, че се разкайва… Милостиви небеса, самата мисъл да се унижава така пред него заседна като буца в гърлото й. Но въпреки това тя не само ще се престори, че се разкайва, а и ще го моли коленопреклонно само за да спаси Кеърд и мъничкото свобода, която все още й бе разрешена.
— Приготви се.
Тя бързо смъкна нощницата от раменете и я остави да падне до кръста й, като при това коленичи до столчето. Подът студенееше под нея. Разпери ръце така, както той я бе научил още от детството й, и зачака първия удар.
Но той не идваше.
Кейт надзърна през рамо. Мъчителят й стоеше така, с шибалката в ръка, и се взираше в гърба й. Страните му бяха необичайно зачервени, ръката му се стягаше и отпускаше около пръчката в странен ритъм.
— Колко лесно събличаш дрехите си. Нима не ти е останала и капчица срам? — с пресипнал глас попита той. — Така ли се държеше и в съня си?
Тя го загледа объркано. Досега никога не я бе обвинявал в подобно нещо.
— Вече ви казах… Сънищата ми никога не са такива.
Защо не започва? Искаше й се всичко вече да е свършило. Като се опитваше да не покаже раздразнението в гласа си, тя каза:
— Вие ми наредихте да се приготвя. Аз просто ви се подчиних.
— Без капка свян или благоприличие — погледът му бе прикован върху вдлъбнатината на гръбнака й там, където той се свързваше с леката извивка на кръста й. — Забелязах как напоследък въртиш очи. Опасявах се, че когато детството те напусне, ще се стигне дотук. Лошата кръв във вените ти е прекалено силна, за да можеш да се пребориш с нея. Това знаеш ти: да изкушиш всеки мъж, който се приближи до теб.
— Не!
— Да — устните му се присвиха, сякаш изпитваше болка. — Виждал съм как поглеждаш мъжете изпод миглите си и се усмихваш с тая твоя курвенска устичка. Познавам я аз тази твоя усмивчица. Виждал съм я как преминава през селото, как плете мрежите си цели двайсет години. Нима си мислиш, че не мога да разпозная признаците?
— Аз не съм тя. Аз не съм майка си — гласът й трепереше от гняв. — Аз съм си аз. Кълна се, че нямам никакво желание да изкушавам, който и да е мъж. Просто искам да ме оставят на мира.
— Лъжеш! Всички уличници лъжат! — изсъска той. — Дори и в съня си ти пак сънуваш грехове. Признай си.
— Аз не сънувам… — ръцете й се свиха в юмруци. — Моля ви, започвайте, за да приключим най-сетне с всичко това.
— За да можеш да си легнеш обратно, и да потънеш отново в похот? — Той замахна. — За доброто на душата ти ще ти попреча да се наслаждаваш на съня си тази нощ.
Сякаш огън лизна гърба й, когато пръчката я удари. Тя прехапа устни, за да сдържи вика си.
— И смятам, че трябва да те отървем от този жребец.
— Не! — изпищя Кейт, както не бе викала при удара на пръчката.
Още едно шибване.
Тя отчаяно се опитваше да мисли през замъгленото си от болка съзнание.
Милейди. Ако Себастиан имаше страх от нещо на този свят, то бе гневът на милейди.
— Милейди няма да… хареса това. Тя ще…
— Невинаги е особено разумно да се казва съвсем всичко на милейди. Конят е стар. Той ще се разболее и ще умре — пръчката отново жилна гърба и. — А ние просто ще забравим да ти купим друг.
Кейт почувства как й прилошава.
— Нима ще го убиете?
— Та какво е животът на едно добиче, когато става въпрос за спасението на душата? Трябваше да се отърва от него още преди три месеца, когато ти се опита да избягаш.
Пръчката удари отново.
И отново.
И още веднъж.
Кейт никога не го бе виждала изпаднал в подобна ярост. Не знаеше колко пъти се издига и се спуска шибалката, преди ударите най-сетне да спрат.
Едва се държеше в съзнание, когато той я вдигна от пода и я занесе до леглото. После я положи на него с необикновена нежност.
— Сега ще спиш добре — промълви той. — Макар че не биваше да ме принуждаваш да те наказвам толкова жестоко.
— Моля ви… не и Кеърд…
— За коня ще говорим утре. — Той я зави грижливо. — И тогава ти ще гледаш, и ще знаеш, че всичко е само заради теб.
По дяволите, как ли пък не! Ноктите й се впиха в дланите й под завивките. Тя обичаше Кеърд. Той бе единственото нещо на тоя свят, за което я бе грижа, и нямаше да позволи да го убият. Ще се справи със слабостта си, и отново ще се бори.