— Аз ще отведа конете на водопой при потока — каза Гавин, докато сваляше Кейт на земята. — Седни и си почини.
Тя поклати глава.
— Те са мои. Аз ще ги напоя.
Тя пое юздите на кобилата и на Кеърд и ги поведе по пътеката през гората към потока. Там коленичи и наплиска лицето си. Смътно съзнаваше, че Гавин и Робърт си говорят за нещо, но бе прекалено уморена, за да разбере за какво става въпрос.
Когато след няколко минути вдигна глава, Робърт се бе облегнал на едно дърво и я наблюдаваше.
— Няма нужда да ме чакаш, милорд. Мога и сама да се върна. Просто исках да се поосвежа.
— И се опитваше да не припаднеш — грубо отвърна той. — За бога, само не ме лъжи. Знам колко уморена трябва да се чувстваш. Днес наистина ви накарах да яздите до преумора.
— Не съм свикнала да яздя толкова дълго. Утре ще се справя по-добре. — Тя се насили да стане на крака и отново да хване юздите на конете. — Ще помогна на Гавин да…
— Гавин не се нуждае от помощ.
— Раната му…
— Раната му оздравява. — Робърт пристъпи напред, качи я отново на кобилата и хвана юздите на двата коня. — И никак няма да му е приятно ти да го глезиш. Той е планинец.
— А нима планинците не се грижат един за друг?
— Те се грижат един за друг. Не молим за помощ разни чужденци.
Чужденци. Думата прокънтя някак глухо и болезнено в душата й. Да, точно такава бе тя, винаги е била точно това. От мига, в който се бе родила, тя винаги бе чужденката, външният човек, който наднича вътре.
— За бога, какво ти става? — Робърт бе приковал поглед в лицето й. — Добре тогава, помогни му. Мъчи се, докато припаднеш. Защо ли въобще ме е грижа за теб?
— Точно така, не бива да те е грижа. — Тя отново го бе ядосала, но бе прекалено уморена, за да се занимава с това. — За теб не съм никаква. Просто… чужденка.
— Ти си нещо повече. Една създаваща проблеми жена, която…
— Която кралицата те е принудила да вземеш за съпруга — внезапно се разгорещи тя. — А ти си един пират престъпник, който би трябвало да е обесен и оставен на гаргите да го изкълват, ако не му бе дадена възможността да се ожени за мен. Затова повече не искам и да чувам за проблемите, които ти създавам.
Той замръзна на мястото си.
— Виждам, че Гавин пак се е раздрънкал.
— Той казва, че те наричат Черния Робърт. И беше много мило, че поне някой се сети да ме предупреди с какъв човек ще си имам работа през следващата година.
— Хрумвало ли ти е, че и аз не знам почти нищо за теб?
— Та какво толкова има да знаеш? — предпазливо попита Кейт. — От съвсем малка живея със Себастиан и Марта. Сигурна съм, че можеш да си представиш колко лишен от приключения е подобен живот. Никакви пътувания, никакви морски пътешествия.
— Понякога не е нужно да пътуваш надалеч, за да намериш приключения. Какво представляваше животът със Себастиан?
Самота, отчаяние, страх, всичко в нея се свиваше и повяхваше. Тя срещна погледа му. Тя колебливо рече:
— Ставах призори и помагах на Марта с домакинската работа. В десет часа идваше учителят Джиунт и ми даваше уроци.
— Какви уроци?
— Математика, френски, география… — Тя неопределено махна с ръка. — Милейди… кралицата искаше да получа образование, подобаващо на благородничка. Точно затова и изпрати Себастиан да ми купи кон.
Робърт погледна към Кеърд.
— Обзалагам се, че никога не е виждала този екземпляр.
— Разбира се, че не е. Тя оставяше всичко в ръцете на Себастиан.
— Учила ли си се да свириш на някакъв музикален инструмент?
Тя поклати глава.
— Себастиан твърдеше, че музиката насърчавала безнравствеността.
— Да, сигурен съм, че щеше да те направи още по-безнравствена, отколкото си. А какво правеше след уроците?
Тя се намръщи объркано. Тези незначителни подробности едва ли представляваха някакъв интерес за него.
— По цял следобед учех Светото писание заедно със Себастиан, ако той не пътуваше някъде из енорията, за да посещава вярващите. — Тя внезапно си припомни как седеше часове наред на столчето до прозореца, опитвайки се отчаяно да се задържи права, защото добре знаеше колко жестоко щеше да е наказанието, ако не е съсредоточена. — Когато той не бе у дома, ми позволяваха да излизам на разходка или да яздя Кеърд.
— Сама?
Тя кимна.
— Казах ти вече, че той не обичаше да се срещам с хората от селото.
— Да, каза ми. — Тя виждаше прикрития гняв в думите му. — Та как съм могъл да забравя? — Той понечи да се отдалечи. — Седни и почини.
— Мога да помогна.
— Би могла — ядосано каза той, — но няма. Утре ще пътуваме от зазоряване до тъмно и искам да си в състояние да издържиш на темпото.
— Аз съм силна. Ще издържа.