Тя остана седнала на мястото си и започна да наблюдава как той помага на Гавин да спретне бивака. Движеше се пъргаво и грациозно, чевръсто се залавяше с всяка задача, като вършеше повечето работа, но така, че Гавин да не го забележи. Оставяше на приятеля си да свърши нещо, за да се чувства и той полезен, но не чак толкова много, че да напряга неукрепналите си сили и през цялото време отвличаше вниманието му с безгрижен разговор. Тя внезапно осъзна, че по пътя той се бе отнасял с Гавин по същия начин. Макар че темпото бе изнурително, той все намираше начин да улесни нещата за ранения си приятел.
Ние се грижим за нашите.
Кейт почувства непоносимо болезнена завист и копнеж. Каква глупачка е само! Тези планинци и техните обичаи нямаха нищо общо с нея. Тя можеше и сама да се грижи за себе си и нямаше нужда от подобно другарство.
Това й се струваше абсурдно. Чувстваше се толкова изморена, че направо не можеше да повдигне главата си, и въпреки това сънят все не я спохождаше. Сигурно нощните звуци в гората я безпокояха. Не, не беше заради шумовете. Не можеше да се лъже. Знаеше точно защо не може да заспи.
Тя помръдна в одеялата си и бавно се обърна към топлината на пламъците.
Робърт я наблюдаваше от другия край на огъня.
Тя се стегна, очаквайки той да проговори.
Но той не каза нищо. Просто лежеше там, а черните му очи, напрегнати и нетрепващи, бяха приковани върху нея със същото изражение както тази сутрин в спалнята в странноприемницата.
Гърдите й се издигаха и спускаха така, сякаш беше тичала, и всеки път, когато се докоснеха до одеялата върху нея, зърната й ставаха по-твърди и по-чувствителни. Горещината от огъня сякаш я поглъщаше цялата и пареше плътта й.
Мълчанието се проточи прекалено дълго. Трябваше да го наруши.
— Аз… не мога да заспя — прошепна тя.
— Знам.
Тя продължи да държи очите си плътно затворени, опитвайки се да го изключи от съзнанието си.
— Бурята — рече той.
Тя отново отвори очи.
— Ти се чудиш за какво е това бързане. — Той замълча за момент. — Наближава страшна буря. Искам да сме отвъд границата, когато ни настигне.
Думите му й се сториха напълно безсмислени. Денят бе преминал ясен и слънчев, нито едно облаче не се бе появило по небето.
— Дъждовете вече минаха. Откъде знаеш, че ще има още лошо време? Не идва никаква буря — твърдо заяви тя.
— Грешиш. — Той й обърна гръб и притегли одеялото си около раменете си. — Бурята идва.
Гавин спря коня си върху възвишението, обърна се към Кейт и посочи на север.
— Тези земи са на Ангъс.
Плодородни пасища се простираха пред тях, а в далечината Кейт забеляза голяма къща от червени тухли и няколко други постройки, разположени на върха на малък хълм. Имението не изглеждаше разкошно, но имаше вид на заможно и добре поддържано.
— Чудесно имение — рече Кейт. — И тухлите са почти също толкова солидни за строеж, колкото е и камъкът.
— Радвам се, че го одобряваш — насмешливо отбеляза Робърт и се обърна към Гавин: — Май забравих да ти кажа колко непоколебима е съпругата ми в избора си на камъка като строителен материал за новия си дом. Може ли да попитам защо си така пристрастена към камъка, Кейт?
Тя изненадано го погледна.
— Защото не гори.
— Е, наистина ще е доста трудно да запалиш камък.
— Почти невъзможно е. Ето защо Себастиан искаше новата му къща да е построена от камък.
— Новата къща?
Тя кимна.
— Старата беше от кирпич и имаше сламен покрив.
— И взе, че изгоря?
Той я гледаше с леко озадачена усмивка, в която се долавяше и насмешка. Искаше й се да не му казва истината, но пък той изглеждаше толкова сигурен, толкова уверен, че това я раздразни и внезапно й се прииска да го стресне.
— Не, аз я изгорих.
Гавин зяпна изненадано, но за нейно разочарование изражението на Робърт не се промени.
— Колко интересно. Надявам се, че няма да ти стане навик.
— Случайно ли стана, Кейт? — попита Гавин.
— Направих го нарочно. Една нощ, след като ме бе наказал, аз запалих завесите със свещта — рече тя и добави ожесточено: — Той си го заслужаваше!
— Сигурен съм, че е било така — каза Робърт. — Просто се чудя, как ли са успели той и милата му съпруга да се измъкнат невредими от пожара.
Тя се намръщи.
— После се разколебах. Върнах се в къщата и ги събудих.
— Голяма грешка — промърмори Гавин.
— Бях още само на десет години — каза тя в своя защита. — Бях много ядосана и знаех, че те си го заслужават, но просто не можех да ги оставя да умрат. Щеше да е грях и щях да съм точно като майка си. — След миг тя добави разпалено: — Но не съжалявам, че го сторих. И бих го сторила отново.