— Смъртта никога не е приятна, нито пък трябва да бъде приемана лекомислено. — Устните му мрачно се присвиха. — Но някои хора заслужават да умрат. Чудя се какво ли наказание е наложил Себастиан на едно десетгодишно дете, за да го подтикне към подобни деяния?
Тя се опита да свие рамене с безразличие.
— Една вечер той ме хвана да надничам през прозореца на господин Брелъм.
— Господин Брелъм?
— Пекарят. Къщата му се намираше на края на селото.
— А ти защо надничаше през прозореца му?
— Ти защо мислиш? Защото ми харесваше. — Тя прехапа устни, преди да избухне: — Това беше отдавна. Сега няма никакво значение. Защо въобще ме разпитваш?
— По природа съм много любопитен.
Гавин се намръщи.
— Тя е права. Не ни влиза в работата, Робърт.
— Може би е така. — Робърт саркастично се усмихна. — Но аз искам да знам. Ако не искаше да отговаря на въпросите ни, нямаше да ни каже за това, че е изгорила къщата. Какво толкова интересно имаше в къщата на пекаря?
— Нищо. — Тя видя, че той недоверчиво повдигна вежди и рече: — Те бяха… те много се смееха. Приятно бе да ги гледа човек. Той бе млад мъж, а жена му едва ли бе по-възрастна от мен сега. Ходех до къщата им, когато бе време за вечеря, и ги гледах как приготвят масата. Имаха малко момченце, което пълзеше из кухнята и все им се пречкаше… Никога не бях виждала такова семейство… Не знаех, че може да е така. Не правех нищо лошо. Просто исках да ги погледам.
— И какво направи Себастиан, когато те хвана?
— Завлече ме в къщата и ме накара да им се извиня и да призная греха си. — Тя преглътна. — Толкова се срамувах!
— Какъв грях?
— Алчност. Той каза, че съм ламтяла за онова, което те имат.
— А така ли беше?
— Да — прошепна тя. Наистина бе желала да попие тяхната любов, доверието им и тази приказна липса на страх. Искаше да се изпълни с всичко това, да го задържи в себе си, за да я утешава в студената, пуста къща на Себастиан. — Не можех да спра да плача. Те бяха много мили. Казаха на Себастиан, че е съвсем естествено едно дете да е любопитно. Той не искаше и да чуе. Познаваше ме. Знаеше защо съм отишла там. — Тя си пое дълбок, колеблив дъх. — Заведе ме обратно в къщата си и ме би, докато не можех повече да стоя на краката си, и през цялото време ми повтаряше, че онова, което съм видяла в къщата, никога няма да бъде за мен. Никога няма да имам дом или хора, които да ме обичат. Не съм била достойна. Трябвало да забравя всички мисли за подобен живот и да се примиря с мисълта, че съдбата ми е винаги да съм с него.
— Божичко! — промълви Гавин.
Робърт не казваше нищо, само я гледаше безстрастно.
— Живяхме в странноприемницата, докато Себастиан получи от милейди пари, за да си построи нова къща. Докато бяхме там, се запознах с Каролин.
— И тогава той построи къщата от камък — рече Робърт. — Той подозираше ли, че си го сторила умишлено?
— Аз му казах, че е така.
— Още една грешка. Сигурно наказанието е било още по-жестоко.
— Това нямаше значение — прошепна тя. — За първи път не се чувствах безпомощна. Бях направила нещо.
— Определено си направила нещо — сухо повтори Робърт. Погледът му се отправи към къщата в далечината. — Да се надяваме, че Ангъс няма да си навлече гнева ти.
— Знаеш, че няма да е същото — рече тя. — Никога не бих сторила нещо подобно на човек, който не ми е враг.
— Робърт, ще се срещнем в конюшните. Искам да видя новите коне, които Ангъс е задигнал от англичаните. — Гавин лукаво погледна през рамо Кейт. — И обещавам да не казвам на Ангъс каква опасност се е задала на хоризонта.
Кейт гледаше как той се отдалечава. Робърт я изнервяше. Тя никога не можеше да отгатне какво точно си е наумил той, и тази мисъл я дразнеше. Непрестанно я наблюдаваше и през последните няколко дни тя ставаше все по-напрегната заради това. Често се случваше да се извърне, засмяна от думите на Гавин, и да открие, че Макдарън се е втренчил в нея с онова съсредоточено изражение, което винаги я караше да се чувства неловко.
Предпочитам да те обладая за първи път върху чисти чаршафи.
Думите му изникнаха в съзнанието й така неочаквано, че тя внезапно осъзна как умишлено се е старала да ги забрави.
— Да — погледът му се върна върху лицето й, и сякаш прочете мислите й. — Знаеше, че това рано или късно ще дойде. Изразих се съвсем ясно. Ангъс няма нужда от жени в живота си, но пък има двама сръчни слуги, които поддържат къщата чиста и подредена, така че може да ни осигури онова, от което имаме нужда.
Чисти чаршафи. Тя се опита да пропъди от съзнанието си образа на голото му и възбудено тяло и блесналите очи, с които я гледаше. Пое си колебливо дъх и се постара гласът й да прозвучи язвителен и сърдит: