Кейт се чувстваше ужасно уморена. Когато тръгна към камината, погледът й попадна върху леглото и думите, които той бе изрекъл на хълма, отново се върнаха в съзнанието й.
— Чисти чаршафи.
— За бога! — избухна той. — Не се нуждая чак толкова отчаяно от жена, че да се възползвам от едно напълно лишено от чувства тяло, като кукла.
— Нима? — струваше й се, че няма никакво значение. Седна на един стол с висока облегалка до огъня и се загледа в танцуващите пламъци.
— Когато Гавин ти донесе вечеря, трябва да я изядеш. Разбра ли?
Тя кимна.
— След това трябва да си легнеш и да забравиш всичко.
— Ще се оправя.
Тя смътно усещаше, че той все още стои там и я гледа. После измърмори някаква ругатня и затръшна вратата.
Кейт облегна глава на облегалката на стола. Пламъците блещукаха с алено сияние в сгъстяващия се мрак, дръзки и ярки като кървавочервена наметка…
Робърт погледна недокоснатата храна на подноса.
— Трябваше да я накараш да яде.
— Не била гладна. Каза, че си ляга. — Гавин прекоси стаята и изчезна в кухнята. След малко излезе от там с бутилка уиски в ръка. — Погледни какво намерих. Сигурен съм, че Ангъс не би имал нищо против. Винаги можем да му кажем, че просто сме искали да вдигнем тост за успеха му срещу англичаните. Коя бе действителната причина да не идем с него?
— Прекалено опасно е. През следващите няколко месеца всяко действие срещу англичаните ще бъде отдавано на екзекуцията на Мария. Нямам желание някой да свърже женитбата ми с личен интерес да отмъщавам за нея.
— Чудех се защо толкова бързо се опита да отвлечеш вниманието на Ангъс — намръщи се Гавин. — Ние можем да му се доверим, Робърт.
— Той е любопитен, а любопитните мъже си правят разни заключения. А заключенията са опасни. — Погледът му се върна пак към стълбището. — Как ти се видя тя?
Гавин сви рамене.
— Нали и ти беше при нея.
— Това не е отговор — рязко рече Робърт. — По дяволите, как изглеждаше? По-добре ли ти се стори?
— Изглеждаше така, сякаш й се привиждат призраци. — Гавин замълча, после добави: — Но всички ние трябва да се изправяме пред своите духове сами. Не можеш ти да се пребориш с тях вместо нея.
— Защо, по дяволите, ми трябва да опитвам? — Робърт се приближи към масата пред камината. — Я донеси онова уиски. Май наистина се нуждая от сгряване.
— Или от замайване. — Гавин постави бутилката на масата за карти и седна срещу него. — Сигурен съм, че не за това си се готвил тази вечер. Така беше пламнал по нея, че поне десетина пъти по пътя насам ми се стори, че ще се предадеш.
— И аз така мислех. — И в момента я желаеше. Никога не бе желал жена по-трескаво, и отлагането на желанието му сега направо го разкъсваше… както и някаква болезнена нежност, с която започна да се бори още от мига, в който я видя. Защо ли не можеше да се отърси от тази нежност и да вземе своето?
— Тя е храбро девойче. Тежко е да я гледа човек как страда.
Робърт не го погледна, вместо това се пресегна за бутилката.
— Раздавай картите.
Морска сирена!
Не можеше да диша! Дробовете й се изпълваха с вода. Задушаваше се! „Чакай, моля те, почакай…“
— Какво става, по дяволите?
Някой я разтърсваше здравата, откъсваше я от сините дълбини.
— Събуди се!
Кейт отвори очи и видя над себе си лицето на Робърт.
Безопасност. Подслон. Дом.
Тя се хвърли в прегръдките му, а сърцето й биеше така лудо, че сякаш всеки миг щеше да скочи в гърлото й и да я задуши. Ръцете й се вкопчиха яростно, отчаяно около него.
— Тя си отиде!
— Шшт… — Робърт зарови пръсти в косите й. — Сигурно си сънувала кошмар.
Тя се опита да се откопчи, но той не й позволи.
Тя отново се отпусна в ръцете му. Трябваше да се остави на инстинкта си. Бе прекалено слаба, за да се бори сега.
— Тя си отиде. — Кейт хлипаше толкова силно, че едва успя да изрече думите. — Сирената! Морската сирена…
— Успокой се. — Робърт започна да гали косите й. — Не може да е било чак толкова лошо. Та това е само един сън.
Сълзите се лееха по бузите й.
— Точно това се опитвах да му кажа. Не е грях… просто един сън.
— Да кажеш на кого?
— На Себастиан. Но той не искаше и да чуе. Марта донасяше… пръчката.
Робърт замръзна.
— Пръчката?
— Заради съня. Морската сирена…
— Какво общо има тази морска сирена?
— Това е тя. Не разбираш ли? Това е тя.
— Мария?
— Майка ми. — Безумните думи неистово се сипеха от устните й. — Той казваше, че да я сънувам е грях. Но аз никога не го чувствах като грях. Не съм грешна!