Тя отново долови онова излъчване на непоколебима решителност, което винаги го съпровождаше.
— Защото ти умееш да го правиш?
Отначало й се стори, че няма да отговори. Но после той каза:
— Да, защото аз го мога.
— Не е толкова лесно. Мога да избирам, докато съм будна, но когато спя… — Внезапно я осени една мисъл. — Ти сънуваш ли понякога?
— Всички сънуваме.
— А лоши сънища?
За момент той остана смълчан.
— Вече не.
Тя отвори уста, за да попита какви са били тези сънища, но веднага я затвори, без да каже нищо. Той учудено повдигна вежди.
— Нямаш повече въпроси?
— Ако започна да те разпитвам и да се ровя в сънищата ти, няма да съм по-добра от Себастиан. Ти не искаш да говориш за сънищата си.
— Наистина не искам да говоря за тях. — Той помълча един миг. — Но ще ти кажа как се отървах от тях. Често се будех нощем, облян в студена пот, и не можех повече да заспя. Но една нощ повече не можех да понеса това. Отидох в конюшнята, оседлах коня си и напуснах замъка. Известно време яздих безцелно и после отидох в пустошта.
— В пустошта?
— Северната страна на острова е осеяна единствено с черни камънаци и отвесни скали. Наричаме я пустошта.
Тя внезапно си го представи сам и изтерзан, а нощният вятър развява косата му, докато той язди по този пуст бряг.
— Защо отиде там?
— Не зная. Но седях на скалите цяла нощ и гледах тюлените и морските лъвове на скалите долу, до морето. Всяка пролет стотици тюлени идват в тази част на острова, за да родят малките си. Животът… — Той замълча, припомняйки си всичко. — След тази нощ всеки път, щом се събудех от кошмар, отивах на скалите в пустошта. До края на лятото повече нямах кошмари.
— Мислиш, че това те е излекувало?
— Не знам. Може би.
— Ти наистина го вярваш. Тюлени и морски лъвове…
— Но никакви морски сирени — тихо рече той. — Никога не съм виждал такова същество.
— Ще ме заведеш ли там?
— Някой ден.
Искаше й се да продължи да го разпитва, за да получи по-твърдо обещание, но той вече й бе дал повече, отколкото би могла да се надява. Бе споделил с нея спомените и болката си, а това не бе лесно нещо за Робърт.
И той го бе сторил за нея, осъзна тя с радост. Той й бе дал да надзърне в собственото му минало, за да облекчи болката й и да я утеши. Тя не се запита защо това означаваше толкова много за нея. Достатъчно й бе, че я изпълваше с щастие и доволство, каквито никога не бе познавала.
— Чувствам се много странно… сякаш душата ми се разголва. Доста е смущаващо.
Нещо заключено и стегнато в душата й се освобождаваше и се разтваряше, но тя нямаше нищо против. Не й се налагаше да се отдръпва от Робърт, да го държи на разстояние, както всички останали.
Отпусна се в ръцете му.
— Държиш се много мило с мен.
— Така ли?
Тя кимна.
— А пък аз не съм Гавин.
Той приглади косите й встрани от челото й.
— Съгласен съм, никак не приличаш на него.
— Не, искам да кажа, че аз не принадлежа на Крейда.
— Наистина се боя, че грешиш. Ще ми се да не бе така, но, по дяволите, май вече и ти принадлежиш на Крейда.
— Искаш да кажеш, за следващата година?
Последва съвсем кратка пауза.
— Да, точно това искам да кажа.
— И това значи ли, че ще си мил с мен точно както с Гавин?
Тя почувства как той се стегна.
— Не мисля за теб по същия начин.
— А би могъл, ако се откажеш от тази глупост, да искаш да легнеш с мен.
— Страхувам се, че тази глупост ще продължи. — Той замълча и след миг добави доста грубо: — Но ако от това ще ти олекне, тогава ти обещавам, че няма да се опитам да ти сторя нещо, докато не дойдеш сама при мен и не кажеш, че и самата ти го желаеш.
— И ще се отнасяш с мен както с Гавин?
Той се поколеба.
— Ако е възможно.
Соколът ще простре криле над нея, за да я пази и стопли. Колко прекрасно би било.
— Това ще е… много приятно.
— Не и за мен.
— Защо не?
— Защото ще означава, че ще загубя две лири от облога с Гавин.
Тя не можеше да разбере какво общо има облогът с всичко това, но се чувстваше толкова емоционално изтощена, че може би вече не мислеше логично.
— Себастиан казва, че хазартът унищожава душата.
— Пет пари не давам за Себастиан и неговите мании.
— Нито пък аз. Много глупаво, от моя страна, да го споменавам пак. Може би просто не намерих какво друго да кажа.
Ръката му галеше косата й.
— Тогава не казвай нищо.
Тя се отпусна в ръцете му и затвори очи. Чуваше силните удари на сърцето му, ритмични и мощни като морето, което се плиска в брега. Странно, винаги преди страхът от съня я караше да отбягва всякакви мисли за морето, но тази нощ се чувстваше в безопасност. Може и да я споходят сънища за тюлени и морски лъвове и за мрачното присъствие на Робърт на върха на скалите, но я изпълваше някаква сигурност, че повече няма да чувства отчаяние и самота и няма да има никакви морски сирени.