На лицето му тя видя отчаяно раздразнение. Но имаше и нещо друго, нещо по-тъмно, по-мощно. Той вдигна ръце.
— Добре, ще опитам.
Завладя я трепетна радост.
— Наистина ли?
— Господи, какъв инат си!
— Това е единственият начин човек да запази онова, което има. Ако не се бях борила, ти щеше да си заминеш.
— Наистина — част от раздразнението напусна лицето му. — Доволна ли си?
— Да, това е всичко, което искам.
— Нима? — Той се усмихна загадъчно. — Но това не е всичко, което аз искам.
Внезапно въздухът между тях сякаш се сгъсти и стана труден за дишане, а Кейт почувства как бузите й пламват. Тя преглътна.
— Сигурна съм, че ще го преодолееш, щом веднъж свикнеш да мислиш за мен по друг начин.
Той не отвърна.
— Един момент. — Той застана пред нея, повдигна качулката на наметалото й и я притегли около лицето й с жест, който криеше някаква собственическа интимност. Гледаше я, без да изпуска погледа й. — Това не е мъдро решение. Не зная колко дълго мога да издържа в тази килия, в която ме заключваш. Всичко, което мога да обещая, е, че ще те предупредя, когато реша да разбия стените.
Тя го гледаше като хипнотизирана, неспособна да откъсне очите си от неговите.
— Разбираш ли?
Тя се насили да отстъпи назад, после се обърна и тръгна по коридора към кухнята.
— Ще промениш мнението си, щом осъзнаеш колко ще ти пречи това — подхвърли тя през рамо, и то с известна дързост в гласа. — Ще бъда много по-добра като приятелка, отколкото като жена за леглото.
— По този въпрос може много да се спори, а ти ни най-малко не си подготвена за подобен спор. — Той отвори вратата. — Кажи на Гавин да ти даде нещо за ядене, а аз ще ида в конюшнята да приготвя конете.
Той грешеше, каза си тя. Всичко ще е наред, когато той свикне с нея. Всичко ще е точно както трябва. Тя ще забрави постоянната неловкост и ще си позволи да е щастлива, така както, когато се събуди тази сутрин.
Четири дни по-късно наближиха планините Грампиънс. Издигаха се сурови и диви в далечината, а върховете им бяха забулени от мъгли. По стръмните склонове само тук-там се виждаше растителност.
— Изглеждат… самотни.
— Повечето хора намират нашите планини за доста негостоприемни.
— Какво е това тъмнокафяво растение по склоновете? Никога не съм виждала подобно.
— Защото расте най-вече в Шотландия. — Робърт се усмихна. — Казва се пирен и е истинска благодат за нас, шотландците, с даровете и красотата си.
— Красота ли? — Кейт направи гримаса, докато гледаше проскубаните растения. — Грозно е.
— Така ли мислиш? О, пиренът служи за толкова много неща. Дава храна за душата и сетивата ни, а понякога дори ни дарява със забрава. — Той дяволито погледна Гавин. — Не е ли така? Помня как вечерта, преди да тръгнем от Крейда, ти погълна такова количество от нашата бира, ароматизирана с пирен, че дори имам някои съмнения, дали си спомняш нещо от сбогуването ни с острова.
— Грешиш. Помня, че свирих на гайда и после ти ме хвърли от моста в рова.
— Поне така те спасих, за да не те удави някой друг. Когато си трезвен, едва се търпи да те слуша човек как свириш на гайда. Но когато си пиян, положението е направо бедствено.
— Завий се по-добре — каза Робърт, без да вдига очи от колана, който поправяше. — Вятърът става по-мразовит.
— Добре ми е — сънено отвърна Кейт, приковала поглед в ръцете му. Красиви ръце, помисли си тя, с дълги и толкова сръчни пръсти. Вдигна поглед към лицето му. Страните му изглеждаха хлътнали на светлината на огъня, а очите му бяха присвити, съсредоточени върху кожата, с която работеше.
Той остави колана, вдигна одеялото по-плътно около раменете й и отново се залови с работата си. Стори това сякаш по навик, почти без да се замисля, но тя почувства как я изпълва доволство. Приютена под крилото на сокола, сънено си помисли тя. Жестът му бе толкова грижовен, пък и не бе единствен, а само част от стотиците подобни жестове, които бе сторил през последните два дни. Той все още не се отнасяше към нея с онази непринуденост, с която се отнасяше към Гавин, но в поведението му имаше и близост, и нежна грижа, а понякога дори смях. С всеки изминал ден тя все повече се приближаваше към Робърт.
— Харесваше ли ти да си пират? — попита тя.
— Понякога беше доста интересно.
— А ще пиратстваш ли пак?
— Не мисля.
— Защо?
— Няма нужда. Вече имам достатъчно злато за целите си.
— Трябваше ни злато, за да разширим търговията си с Ирландия, Кейт — обясни Гавин. — Трябваха ни складове и повече кораби… Крейда е неплодородна земя и не може да се издържаме от нея.