Робърт поклати глава.
— Той иска да бъде крал и на Англия, и на Шотландия. Майка му му пречеше.
— И все едно я е убил? — прошепна Кейт.
— В известен смисъл, да. — Той задържа погледа й. — Затова никога не се оставяй на неговата милост. За него ти си почти също толкова голяма заплаха, колкото беше и тя.
Тя невярващо поклати глава.
— За бога, слушай какво ти говоря!
— Всичките тези приказки за власт и заплахи са абсолютно безсмислени. Аз нямам никакви претенции към трона.
— Сега Елизабет управлява Англия, но католиците казват, че тя е незаконородена и няма право на трона, защото Хенри се е отцепил от римокатолическата вяра заради майка й, Ан Болейн. Амбициозните хора изкривяват фактите така, както им е угодно, и винаги търсят пионки, за да постигнат онова, което желаят.
— Аз не съм пионка.
— Не и сега, но ако искаш да останеш такава, каквато си, стой далеч от Джеймс и от милия ми братовчед Алек Малкълм, както и от папата и от половината благородници в Шотландия. О, и от Филип Испански. — Той поклати глава. — Да продължавам ли да изреждам? Да знаеш, бих могъл да продължа списъка.
— Е, значи в момента няма за какво да се безпокоя — рече Кейт и отвърна поглед от него. — А и смятам, че грешиш. Ако аз не искам да съм пионка, значи никой не може да ме направи такава.
— Не бъди толкова сигурна.
— Сигурна съм.
Но тя вече започваше да се чувства неспокойна при всичките тези приказки за пионки и завоевания. Той се дразнеше, а тя вече долавяше, че под повърхността на думите му се крие и някакъв яростен гняв. Искаше й се да се върне онзи момент, когато се бе чувствала толкова щастлива и в безопасност, когато той я бе завил с одеялото. Тя се намести и подпря буза на ръката си.
— Няма да се безпокоя за нещо, което въобще няма да се случи.
— Надявам се, моля се, то да не се случи — рече той. — Но няма да го предотвратиш, ако си затваряш очите за истината. — Известно време той я гледа втренчено, после яростно измърмори: — Но да, вярно, бях забравил, ти виждаш само онова, което искаш.
Тя рязко вдиша, а очите й се бяха разширили от слисване. Избухването му я бе сварило съвсем неподготвена, сякаш тигър я бе връхлетял от сенките.
— Струва ми се, че е време да заспиваме — намеси се Гавин. — Утре ще достигнем на планината и пътят ще е много по-труден.
Робърт не отговори.
Далечните планини се извисяваха мрачни и страховити под лунните лъчи, а този следобед Робърт бе забелязал, че небето придобива онзи отвратителен калаен цвят, който предвещава буря.
Само това ни трябваше, мислеше си Робърт, направо вбесен. Снегът и ледът щяха да направят и без това трудния път през планините още по-коварен.
— Може пък и да не е толкова зле. — Тихо се обади Гавин, като се приближи до Робърт на възвишението. — Все още сме едва в полите на планината. Снегът може да премине, докато стигнем до склоновете.
— Но не и ледът.
— Просто ще ни забави още мъничко.
— По дяволите!
— Няма нужда да си го изкарваш на мен. — Той замълча, после добави: — Нито пък на Кейт.
— Какво трябва да означава това?
— Означава, че ти я караш да се чувства нещастна. Беше толкова щастлива преди няколко дни. Сякаш тя се… — Той млъкна, за да потърси точната дума. — Сякаш разцъфваше. И въобще не разбира защо сега си различен.
— Тя не иска да разбере.
— Може би ще е по-добре да легнеш с нея, стига това да те освободи от лошото ти настроение. Така нараняваш момичето.
— Радвам се, че даваш разрешението си.
— Е, тази вечер трябва да си мил с нея. — Направи се, че не е чул Гавин. — Прекарах последния час, опитвайки се да я поразведря, а на теб нищо няма да ти стане, ако й се усмихнеш.
Но ако той й се усмихне, тя ще отвърне на усмивката му. Ще се усмихне с онзи копнеж и доверчивост, които сякаш го привързваха с дебело въже и му пречеха да се освободи от нея.
Вече доближаваха огъня и Кейт, която бе седнала с кръстосани крака на едно одеяло пред него. Гавин побърза да каже:
— И я похвали. Кажи й колко…
Робърт не чу последните думи на Гавин. Бе се втренчил ужасено в Кейт.
Пламъците на огъня се отразяваха в трите ножа, които се въртяха около главата на Кейт!
— Какво, по дяволите…
— Шшт… — Гавин сграбчи ръката му, а погледът му не се откъсваше от трите ножа, с които жонглираше Кейт. — Недей, ще я стреснеш. Не е ли чудо?
— Ще е истинско чудо, ако не се убие! — Всеки миг някоя от тези ками можеше да падне върху ръката на Кейт и да я среже до костта. Той знаеше колко остри са тези ножове. — Защо, по дяволите, си я оставил да върши това?
— Мислех, че може да я поразсее — каза Гавин. — Тя каза, че можела да ми покаже един номер. Не е нужно да се тревожиш. Струва ми се, че тя знае какво прави.