— Нима смятате, че не зная това? Не ми трябват съвети от някакъв си англичанин. Сам ще се погрижа за нещата.
Себастиан се поклони.
— Ще очаквам новини. В момента съм отседнал в една странноприемница близо до двореца ви. Ще бъдете ли така добър да ме държите в течение?
Джеймс кимна рязко.
— Но не мога да ви обещая каквато и да е бързина на действие.
— Ще чакам. — Себастиан отново се поклони и гърбом излезе от стаята.
Джеймс направи отвратена физиономия, извръщайки лице към прозореца. Как само мразеше тези религиозни фанатици с пламтящи очи и също толкова решителност! Но точно този фанатик може пък и да му бе направил голяма услуга. Джеймс със сигурност не можеше да позволи на разни копелета от кралски произход да се размотават из страната, и то в такъв деликатен момент. Сънародниците му никак не бяха доволни от липсата, на каквито и да е действия от негова страна, за да бъде предотвратено екзекутирането на майка му, а и цялата страна можеше внезапно да избухне в пламъци, и то при най-малкия повод. Е, какво са очаквали? Нима той трябваше да остави майка си да заграби английския престол под носа му? За всичко тя сама си бе виновна. Ако не се беше забъркала в онзи заговор срещу Елизабет, сега той нямаше да е поставен в това неприятно положение.
И ето че се налага да се справя с копелето на милата си майчица, но без да се забърква открито. Цялата работа трябваше да бъде свършена от някой, на когото може да има пълно доверие.
Джеймс бързо се приближи до писалището в другия край на стаята, седна и топна перото си в мастилницата. Какъв късмет, че разполага с такъв лоялен поданик като Алек Малкълм, и то току до прага на Макдарън. Почувства леки тръпки на вълнение при мисълта, че отново ще види Алек. Бе крайно разстроен, когато Алек напусна двора и се върна в именията си в онази планинска пустош. Оттогава все се чудеше какъв предлог да измисли, че да повика Алек отново при себе си. Винаги бе изпитвал особено влечение към силни, доминиращи мъже, а невероятната амбициозност на Алек бе допълнително очарование в очите му. Да, ще повика Малкълм и веднага щом той пристигне, ще остави неприятния проблем с онова момиче в неговите способни ръце. И той започна да пише:
Прескъпи ми Алек,
Струва ми се, че измина цяла вечност, откакто ти си замина и отчаяно ми липсваш. Но, изглежда, съдбата е предопределила ти отново да се върнеш при мен…
6.
— Ще му мине — тихо рече Гавин, докато вдигаше Кейт на седлото й на следващата сутрин. — Снощи ти го изплаши. Съвсем нормално е един мъж да нанесе удар, когато е уплашен.
Тя се опита да му се усмихне и взе юздите в ръце.
— Благодаря ти за загрижеността, но няма нужда да се безпокоиш.
— О, сигурно. — Тъжно се усмихна Гавин. — Изглеждаш бледа и изпита като труп, а Робърт така се е вглъбил в себе си, че дори не мога да го заговоря. Всичко е съвсем наред.
Тя отбягваше да поглежда към Робърт, докато той се качваше на коня си. Дори и да го погледнеше, нямаше да забележи нищо. През цялото време, докато траеше закуската им, той бе студен и далечен като онези планини, които трябваше днес да изкачат.
— Не можеш да го разбереш — припряно рече Гавин. — Той не искаше… Той не е жесток човек.
Не, не бе жестоко да откажеш онова, което не искаш. Гавин бе този, който не разбираше. Тя сама си бе виновна, заради глупостта и слепотата си.
— Колко остава до Крейда?
Той кимна към планините.
— От другата им страна ще видим морето. Ще пътуваме един ден, покрай брега и вече ще сме на Макдарънова земя, още един ден и сме до пролива.
Заля я вълна на облекчение.
— Значи почти сме стигнали. Колко време ще ни е нужно, за да прекосим планините?
— Пътеката е добра. Двамата с Робърт преди сме я изминавали за два дни.
Скоро ще се отърве от тази ужасна интимност, която доскоро й се бе струвала толкова чудесна. В Крейда тя със сигурност ще намери начин да избягва Робърт, докато годината изтече.
— Значи около седмица?
Гавин погледна към Кеърд, после вдигна поглед към сивото небе на север и чак тогава сви рамене с известно притеснение.
— Ако всичко върви добре.
Не може да стане по-лошо от това, мислеше си Кейт. Себастиан през всичките онези години не бе успял да й нанесе толкова дълбока рана като тази, която й бе нанесена през изминалата нощ. Тя пришпори Рейчъл в тръс.
— Тогава да тръгваме.
Пъстрият кон падна на колене, а страните му мъчително се издуваха, докато се опитваше да поеме в дробовете си достатъчно от разредения въздух.
Кейт спря с тих вик, смъкна се от седлото на Рейчъл и изтича назад по пътеката. Точно от това се бе опасявала през последните няколко мили. Чу възклицанието на Робърт, но не му обърна никакво внимание, а коленичи до Кеърд.