— Онова трябва да стигне за огъня, а тези хилави дръвчета покрай пътеката за преграда.
— Не — отсече Робърт. — Вземи достатъчно храна от багажа на Кеърд, за да ти стигне да прекосиш планината, и тръгвай!
Очите на Гавин се разшириха от слисване.
— Искаш да тръгвам?
— Чу какво казах — рече Робърт. — Без пъстрият да те бави, ще успееш да стигнеш отвъд, преди пътеката да стане непроходима.
— По дяволите, не мога да направя такова нещо — извика Гавин, след което се опита да овладее яростта си с едно насмешливо: — Знаеш колко мразя да пътувам сам. А и какъв оръженосец ще съм, ако те оставя в опасност, а аз се спася?
Робърт поклати глава.
— Ако се наложи да останем тук по-дълго време, храната ни ще свърши. Ще си много по-полезен, ако отидеш там, където можеш да събереш провизии и да извикаш помощ, за да ни спасят, ако се наложи.
Гавин още не бе напълно убеден.
— Нима смяташ…
— Нямам време да спорим повече. Тръгвай!
След тези думи той се отправи надолу по стръмния склон, като току се подхлъзваше, и се насочи към групичката борове.
Гавин го гледаше замислено.
— Не мога да тръгна. Той се нуждае от мен.
— Той е прав, няма смисъл всички да оставаме тук. — Кейт погледна небето, което сякаш с всяка изминала секунда ставаше все по-мрачно. — Бурята идва бързо… — Тя грабна едно одеяло от багажа на Кеърд и каза: — Ако искаш да си от полза, заведи конете в пещерата и ги разседлай, преди да тръгнеш. Аз ще помогна на Робърт.
Тя не изчака той да й отговори, а се препъва надолу по склона към Робърт.
Той почти не погледна към нея, дори не спря да сече дънера на падналото дърво.
— Вярно ли е, че може да се наложи да останем тук дълго време?
— Да, вярно е.
— Тогава искам и ти да тръгнеш с Гавин — заеквайки заяви тя. — Кеърд е моя грижа. Аз трябва да остана, но не искам да излагам на опасност живота на никой друг. Ще се оправя чудесно и сама.
Той продължи да сече дънера.
— Чу ли какво казах?
— Нямам никакво време да споря нито с теб, нито с Гавин. — Той отново замахна с брадвата, а острието се вряза в дървото. — Няма да те оставя.
— Защо?
Той не я погледна, но отговорът му прозвуча като ехо на собствените й думи относно Кеърд.
— Защото ти си моята съпруга и следователно съм отговорен за теб.
За удивително кратко време одеялото вече преливаше от дърва. Той завърза краищата му и рече:
— Тръгвай.
Тя тръгна нагоре по склона, като се бореше с тежкия товар зад себе си.
Гавин излезе от пещерата и протегна ръка към одеялото.
— Аз ще го взема. Конете са в пещерата и ги разседлах, разопаковах…
— Трябваше вече да си тръгнал. Хайде, тръгвай!
Той се поколеба, после бавно се приближи до коня си.
— Давам ви два дни. Ако и двамата не слезете от планината дотогава, се връщам.
Кейт не отговори, а изсипа дървата на пода на пещерата и отново се запъти с одеялото надолу по склона. Когато погледна назад към пътеката, видя, че Гавин бързо върви нагоре по пътеката.
През следващите два часа тя изгуби представа за броя на изкачванията и слизанията по склона. Робърт работеше с яростно темпо, брадвата се врязваше в дървото, цепениците и клоните летяха към одеялото.
— Достатъчно! — извика Робърт през вятъра, когато Кейт за пореден път тръгна нагоре по стръмнината. — Трябва да започна да сека онези дръвчета покрай пътеката, за да ги използваме като преграда. Остани вътре в пещерата, не стой на вятъра този път. Дърветата ще са прекалено тежки за теб, за да можеш да ги поместиш.
Не й бе останал дъх да отговори, докато напрягаше сили нагоре, борейки се с тежкия товар зад себе си и с насрещния вятър. Когато стигна в пещерата, тя се облегна на каменната стена, опитвайки се да превъзмогне крайното изтощение, което я обземаше. Мили боже, как само й се искаше да почине! Но Робърт не почиваше. Той се бореше със студа и вятъра, напрягаше сили и воля до крайност, за да запази живи и двама им. Тя морно се оттласна от стената и залитайки, пак излезе на пътеката.
Робърт приближаваше с последния товар дърва.
— Казах ти да останеш в пещерата.
— Когато и ти влезеш.
Той хвърли товара вътре, после отиде встрани от пътеката и започна да сече едно от малките разкривени дръвчета.
Снегът вече валеше на твърди вледенени иглици, които жилеха повече и от мразовития вятър по страните й.
Той извика:
— По дяволите, не можеш да ми помогнеш с това! Влез вътре!
Тя поклати глава, грабна едното дърво, което той току-що бе повалил, и го задърпа към пещерата. Макар и малко, то тежеше повече от самата нея, а клоните бяха остри и бодливи. Отне й мъчително много време да го завлече, макар че разстоянието беше късо. После се върна и се зае с второто дърво, което Робърт бе захвърлил на пътеката. Острите клони разкъсаха вълнените й ръкавици и тя ядосано ги свали и ги захвърли.