Когато завлече и петото дърво до входа на пещерата, вече валеше толкова гъст сняг, че почти не виждаше и не чувстваше ръцете си. Работеше прекалено бавно, отчаяно си помисли тя. Не можеше да насмогне на темпото му. Той вече бе хвърлил още две дървета на пътеката. Трябваше да бърза. Още само две отивания и връщания и ще…
— Влизай! — Робърт стоеше до нея. Той я вдигна, бутна я в пещерата и излезе.
Тя пристъпи, олюлявайки се след него.
— Не разбираш ли какво ти говоря? Почти свършихме. Ако искаш да правиш нещо, запали огън, че измръзнах.
Той грабна една дървена кофа и изчезна зад завесата вихрещ се сняг навън.
Кейт се поколеба, опитвайки се да разсъждава трезво през умората, която я замайваше. Какво й бе казал да направи? Огън. Студено му е и има нужда от огън. Странно, на нея вече не й бе студено. Пръстите й са замръзнали, но сега ги чувства така, сякаш не й принадлежат. Тя коленичи и се зае да подрежда дървата.
Отне й много време, а само смътно съзнаваше, че зад нея се трупа преграда от дървета на входа на пещерата. Робърт хвърляше дърветата едно върху друго пред отвора.
Дървата най-сетне пламнаха и тя усилено раздуха появилото се пламъче. Не бива да го остави да изгасне. На Робърт му е студено и му трябва.
— Божичко, успяла си да го запалиш! — Робърт стоеше на входа на пещерата, а по наметалото и тъмните му коси блестеше сняг. Ръцете му бяха препълнени с грозния кафяво-черен храст, който той бе нарекъл пирен. Той го хвърли на купчината на пода и притегли последното дърво в останалата пролука на входа. — А сега ми помогни да запълним дупките между клоните.
— С това ли?
— Казах ти, че го използваме за много неща. — Той започна да натъпква пирена в пролуките. — Ще замръзне от снега и така ще се предпазим от вятъра.
Тя се приближи и се опита да помогне, но не можеше да накара пръстите си да я слушат.
— Не, не там горе — рече той, когато тя се протегна нависоко с шепа храсти. — Трябва ни малък отвор, откъдето да излиза пушекът и да влиза чистият въздух. — Той взе одеялото, с което тя бе пренасяла дървата, и го закрепи от едната страна на преградата, за да се образува малък вход. След това намръщено отстъпи назад, за да огледа творението си. — Това трябва да е достатъчно.
— Това ли е краят?
— Надявам се, питаш за работата, а не за нас — присмя се Робърт. После тръгна към огъня. — Хубав пламък. Браво на теб. — Той я погледна през рамо и съвсем сериозно рече: — И не само за огъня. Не бих могъл да си пожелая по-добър помощник.
През пелената от студ и умора, която я обгръщаше, тя почувства как у нея припламна гордост.
— Нито пък аз.
— Но аз не съм жена.
— Много нечестна забележка. — Приближи се до огъня и протегна ръце. — Сигурно тези дърва не са добри. Почти не топлят.
— Топлят, и още как! — Той погледна ръцете й и окаменя. — Целите са посинели! Къде, по дяволите, са ти ръкавиците?
— Бяха вълнени и клоните ги разкъсаха, затова ги хвърлих. — Тя сви рамене. — Но това няма значение.
— Нямало значение! — Той докосна една дълбока драскотина на дланта й. — Усещаш ли нещо?
Тя поклати глава.
— Проклятие! — Той я бутна да седне на земята пред огъня и коленичи до нея. Смъкна дебелите си кожени ръкавици, взе ръката й в двете си ръце и започна да я разтрива.
— Стой мирно — процеди през зъби той. — Ръцете ти са измръзнали. Ще имаш голям късмет, ако се оправят. Не мога да повярвам! Защо не се върна в пещерата, когато ти казах?
— Ти имаше нужда от помощта ми. Откъде да знам, че толкова бързо измръзват? В централните графства времето никога не е такова. И трябва ли да търкаш толкова грубо? Вече започва да ме боли.
— Добре — каза той, като продължи да разтрива.
Започна да усеща иглички по кожата си, а след малко драскотините така я заболяха, че чак сълзи избиха в очите й.
Той пусна ръката й, нареди й да я протегне към огъня и взе другата й ръка.
— Сега усещаш ли топлината?
— Да.
— Когато започнеш да усещаш болка и в тази ръка, кажи ми.
Първите иглички вече боцкаха кожата й, но бяха нужни още пет минути, докато болката стана наистина силна.
— Вече боли.
— По всичките пръсти ли?
Сълзите се стичаха по страните й.
— Палецът все още е малко безчувствен.
Той премести ръце и се съсредоточи върху палеца и показалеца й, докато най-сетне върна и тях към живот.
Тогава пусна ръката й и вдигна поглед към набразденото й от сълзи лице.