Тя повдигна вежди.
— Смее се?
— Открива нещо смешно и в най-неподходящи обекти.
— Като например?
Той нямаше никакво намерение да й признава как Макдарън се бе присмивал на извитите нагоре върхове на модните му червеникавокафяви обувки.
— Всичко, което е неприсъщо на неговото варварско обкръжение — язвително отвърна той.
— Защо не ми… — Елизабет замълча, като го оглеждаше за момент, а погледът й обходи кадифената му шапка с аленочервени пера, белия му жакет. — Тесен в горната си част и почти женствено бухнал около ханша, а после и фините му лилави прилепнали панталони и сребротъкани жартиери. Внезапно тя се изкикоти. — Присмивал се е на облеклото ви?
Пърси се изчерви. Досетливостта на Елизабет бе необикновено изострена, а и тя никога не се колебаеше да засрами някого, ако това ще й е от полза.
— Не съм казал такова нещо.
— Но един блестящ мъж, лишен от оръжията си, ще опипва почвата навсякъде, докато открие подходящо слабото място на противника си.
— Нима твърдите, че и вие намирате моето облекло за…
— Напълно подходящо — рече тя, за да го утеши. — Вие предизвиквате завистта на всичките ми придворни, а и самата аз обичам по-малко натруфеност. Но както казахте, мъж с варварското възпитание на Макдарън едва ли би оценил по достойнство екстравагантностите на дворцовите одежди.
Тя реши да смени темата.
— Той е бил съвсем сам, когато сте го заловили?
— Главатарите на кланове почти никога не остават сами. Кланът изисква предводителят винаги да е съпровождан от един оръженосец, който да го пази. Наложи се да заловим и неговия братовчед, Гавин Гордън. — Пърси сви рамене. — Този човек бе изненадващо некадърен в изпълнението на дълга си. Капитанът на стражата ми каза, че в действителност Макдарън е защитавал както себе си, така и своя оръженосец. При схватката Гордън е бил ранен.
— Но е жив?
— Изгуби много кръв, но вече оздравява.
— Добре. Може би ще успеем да го използваме.
— За какво?
— Дори и негодниците са верни някому, а от онова, което ми докладвахте, съм склонна да смятам, че графът е всеотдаен в привързаността към близките си, и то не по-малко, отколкото в омразата към враговете си. — Елизабет се изправи във вихрушка от кехлибарени кадифени поли и нагласи широката надиплена яка, която обгръщаше шията й. — Скоро сами ще се уверим в това. Вие ще ме придружите до Кулата.
— Сега ли? — очите му се разшириха от изненада. — Но вече е почти полунощ, Ваше величество!
— Още по-добре. Не искам посещението ми да бъде разгласявано навред из Лондон. Иди и им кажи да приготвят ладията ми.
— Няма ли да е по-добре да отидем утре?
— Не, няма — рязко отвърна тя. — Благодарение на мудността ви, времето почти изтече. Направете това, което ви наредих.
Пърси сведе поглед, за да прикрие яда си. За бога, хич не му бе приятно да понася подобни унижения. Кралица или не, тя беше просто една жена, а поведението й в този случай направо надхвърляше рамките на здравия разум. Първо, онзи безочлив негодник го бе обиждал, а сега го обвиняваха и в мудност. Какво се предполагаше, че трябва да стори? Да хукне да преследва по море онзи варварин, докато той напада испански галеони?
Пърси си пое дълбоко дъх и изрече през стиснати зъби:
— Веднага, Ваше величество.
После се поклони и заднешком излезе от стаята.
О, небеса, този човек започва много да се надува. Елизабет изгледа как вратата се затвори зад Пърси и чак тогава отиде до прозореца, за да се вгледа навън в мрака. Но макар и да бе конте и леко да надвишаваше правата, присъщи на положението му, Пърси очевидно не беше глупак. Бе успял да й залови Макдарън!
Тя хвърли един поглед към документа върху писалището си и почувства как мускулите на гърба и раменете й изтръпнаха. Той си стоеше там и чакаше подписа й. Мили боже, нямаше ли друг изход?
Тя знаеше отговора.
Но все още не бе наложително да се изправи лице в лице с него. Въпреки натиска на онези кръвожадни пиявици в парламента, тя няма да се предаде.
Не още.
Не и преди да е задвижила плановете си.
Как се стигна дотук, чудеше се уморено тя. Просто бе искала да защитава и пази, но лъжите имаха досадния навик да раждат нови и нови лъжи, докато сякаш целият свят бъде забулен от паяжината им.
Тя откъсна погледа си от документа и моментално се почувства по-добре. За нея нямаше начин да спечели тази битка. Предстоящата схватка с Макдарън много повече допадаше на вкуса й. От онова, което бе чула, той бе мъж, достоен да кръстоса сабя с нея, а нямаше нещо, което тя да харесва повече от това, да докаже на един умен мъж колко много по-умна може да е една жена.