Той повдигна вежди.
— А как щеше да ме накараш? Щеше да ме удариш по главата, както, когато те преследвах в гората?
— Ако се наложеше.
Той се изкикоти.
— Да, сигурен съм. Каква трогателна благодарност след всичките ми усилия за теб.
— Аз съм ти благодарна — колебливо рече тя. — Нямаш представа колко съм ти благодарна. Досега никой не е рискувал живота си заради мен… но и се чувствам виновна. Не трябваше да те оставям да го сториш.
— Доколкото помня, аз не ти оставих никакъв избор. — Той нетърпеливо махна с ръка. — Няма смисъл сега да говорим за тези работи. Станалото станало.
— Да. — Тя погледна купчината дърва, която й се стори смешно малка след ужасяващия разказ на Робърт. Сега тук бе топло, дори уютно, но ако пътеката стане непроходима, непроходим ще е и склонът, който води към единствения им източник на дърва за огрев. — Да изгасим ли огъня, за да пестим дърва?
— Ще го палим само нощем, когато е най-студено. Преградата би трябвало да е достатъчна, за да ни пази от замръзване през деня.
При тези думи Кейт неволно потръпна.
— Не се опитвам да те изплаша — срещна погледа й той. — Повярвай ми, нямам никакво намерение да се оставя да умра.
— Сигурно и твоят сънародник не е имал такова намерение.
— Той е стоял и е чакал снегът да започне да се топи. Аз няма да извърша подобна грешка.
— А какво можеш да сториш?
— Ще измисля начин. Винаги може да се измисли нещо, ако човек се опитва достатъчно упорито.
За първи път, откак бе отворила очи, тя почувства искрица надежда. Робърт никога не би се предал. И тя няма да се предаде.
— И сега какво трябва да правим?
— Да спим. Имаме нужда от това. След като угасим огъня утре сутринта, ще трябва да не спираме да се движим, за да се топлим. — Той допи чашата си и я остави настрана. — Гарантирам ти, че до утре вечерта ще си по-уморена, отколкото ако си яздила цял ден през тези планини.
След тези думи той се излегна и затвори очи.
Внезапно й се стори някак по-млад, по-уязвим особено когато вече не виждаше тези тъмни, блестящи очи. Ами да, той наистина е млад, помисли си тя. Бе й се струвал много по-възрастен и опитен от Гавин, но на възраст двамата с оръженосеца му едва ли имаха и пет години разлика. Целият му живот бе пред него.
А този живот можеше да бъде изгасен като пламъчето на недогоряла свещ.
И вината щеше да е нейна.
Той знаеше, че единственият шанс Кейт да оцелее е да остане с нея и да изгради убежище срещу бурята, и той го бе сторил. Тя искаше да се отнася с нея както с Гавин, и той бе правил именно това. Бе я взел под закрилата си, все едно и тя принадлежеше на Крейда точно както Гавин. Но Гавин познаваше опасността и никога не би изложил Робърт на опасност, както бе сторила тя.
Ако Робърт умре, тя не знаеше как би могла да продължи да живее с бремето на подобна вина. Той бе спасил живота й и тя му дължеше много, а този дълг й се струваше все по-задушаващ и непоносим с всяка изминала минута.
Тя легна, и като подпря глава на лакътя си, се загледа в него, докато той спеше.
Сега, когато бе по-близо до него, той вече не й изглеждаше нито млад, нито уязвим. Извивката на устните му бе някак чувствена и греховна, а хлътналите под скулите бузи му придаваха вид на някаква южняшка ненаситност.
Сърцето й биеше така лудо, че почти й причиняваше божа, когато коленичи до него. Отчаяно желаеше да скочи и да изтича обратно на мястото си до огъня. Но не трябваше да е такава страхливка. Бе взела решение, и сега трябваше да го изпълни.
Пое си дълбоко дъх, после протегна ръка и докосна бузата му.
Клепките му моментално се отвориха и тя уплашено се отдръпна назад.
— Какво има?
Тя се уви по-плътно в одеялото.
— Трябва да поговорим.
— Мислех, че вече всичко сме си казали.
Кейт отвърна поглед от него.
— Не всичко. Мислех за това и… Трудно ми е да го изрека с думи. Но ако го желаеш…
Той се стегна.
— Нима казваш това, което ми се струва, че казваш?
— Откъде да знам какво ти се струва, че казвам? Езикът ми е толкова непохватен, че се чудя дали въобще ме разбираш. — Тя колебливо си пое дъх и се опита отново: — Явно отдаваш голямо значение на това плътско сношение. В края на краищата ние сме женени. Е, аз няма да имам нищо против ти да…
Тя отново млъкна, после на един дъх извика:
— Защо поне не отвърнеш нещо? Казах ти, че ми е трудно да говоря за това.
Той присви очи, загледан в лицето й.
— Опитвам се да разбера защо изведнъж реши да ме дариш с подобен жест. Виновна ли се чувстваш?
— Да — направо си призна Кейт. — И съм ти много задължена. Въпреки всичко, което казваш, някога ще мога да ти се отплатя така, както бих искала. — Тя нервно кършеше ръце. — И ако не ти се отплатя, ще се чувствам… никога няма да съм свободна от теб. Това ми се струва единственият… Не знам защо намираш това нещо за толкова важно, но не бих могла да ти откажа. — Ето че най-после каза всичко, помисли си тя с облекчение. — Ако все още го желаеш, мисля, че мога да го понеса.