Кралицата се извърна от прозореца и бързо отиде до стаята, където обикновено се обличаше.
— Маргарет! Наметалото ми!
— Аз те провалих. — Гавин огледа мрачно малката килия и после Робърт, който лежеше на другото легло в стаята. — Нямаше да сме тук, ако бях изпълнил дълга си.
Робърт се прозя.
— Напълно прав си. Ти си ужасен оръженосец. Държиш меча така, сякаш е метла, и си тромав като бременен морски лъв2.
Гавин сбърчи нос.
— Всичко е съвсем вярно, само че хич не ми харесва да ме сравняваш с морски лъв. Освен това как може един лъв да е бременен? Трябва да е лъвица, за да… Ама ти не ме слушаш!
— Слушам те. Тъкмо се упрекваше, че си ни вкарал в това положение. Хайде, продължавай, сигурен съм, че ще е много полезно за теб.
— Вярно е, и ти го знаеш. Не трябваше аз да те придружавам. Джок нямаше да допусне да те пленят.
— Бяха много повече от нас.
— И друг път си се бил срещу по-многоброен враг. Ако не бях ранен, щеше да успееш да се измъкнеш.
— Гавин?
— Да?
— Отегчаваш ме. Съгласен съм с теб, че си ужасен оръженосец, но винаги си имал поне едно добро качество. Никога не си бил отегчителен.
— Просто един шут в банкетната зала — мрачно рече Гавин. — Трябваше да ме изоставиш в… божичко, колко е горещо тук. — Той подуши около себе си. — И как само мирише!
— Това сигурно е от мен. — Робърт подуши въздуха. — Не, струва ми се, че е от теб.
Гавин седна върху леглото и спусна крака на пода.
— Сигурно сега пък ще кажеш, че и смърдя като морски лъв.
— Никога не съм се приближавал достатъчно до тях, че да ги подуша.
— Аз пък съм — лицето на Гавин внезапно се оживи, щом си спомни за онзи прекрасен ден. — Веднъж нощувах до скалите в пустошта и ги гледах. Отначало се плашеха, но после свикнаха с мен и ми позволиха да се приближа до тях.
— Наистина ли? Никога не си ми казвал за това.
— То беше, когато бях още момче. — Той се намръщи, опитвайки се да си припомни. Двамата с Робърт, който бе пет години по-голям от него, бяха израсли заедно на Крейда. Гавин все се влачеше подире му навсякъде из острова и двамата бяха преживели заедно толкова много неща. Онзи ден бе особено специален за Гавин, така че нямаше как да не е казал на Робърт за него. — Сигурно е било, когато ти беше в Испания.
— Може би.
Гавин не можеше да види изражението на Робърт в тъмнината, но бе доловил внезапно появилата се сдържаност в гласа му. Ето че отново направи грешка. Знаеше, че Робърт не обича да говори за онова време. Обикновено Гавин не бе толкова глупав. Сигурно сега обърка конците заради проклетата треска.
— Е, както и да е, знам, че не мириша като морски лъв.
— Ще ти повярвам. Жаден ли си?
— Малко.
Всъщност много повече от малко, но не знаеше дали ще има сили да стане и да си донесе вода от каната на масата в другия край на килията, а не искаше да моли Робърт за повече грижи. Той и без това вече бе сторил пределно много за него. По дългия път от Единбург до Лондон се грижеше за Гавин, сякаш е безпомощно пеленаче, превързваше раната му, навлажняваше челото му, когато треската се засилваше.
— Лягай обратно. Ще ти донеса вода.
— Не, мога и сам…
Робърт вече бе станал. Гавин го наблюдаваше как налива вода от каната в една чаша.
— Защо този път взе мен със себе си в морето, а не Джок?
— Ти искаше да дойдеш.
— Наистина исках. Всичките тези истории за злато и слава…
— Е, поне злато имаше в изобилие. — Робърт донесе чашата на Гавин. — Но никаква слава.
Гавин жадно отпи.
— Не ми хареса кръвта. Не предполагах, че ще се лее чак толкова.
— Не можеш да превземаш кораби, без да проливаш кръв, а Крейда се нуждае от златото.
Гавин знаеше, че това е вярно. Крейда не беше достатъчно плодороден остров, за да изхранва населението си, а Робърт бе сторил само онова, което бе необходимо.
Той отпи отново.
— Ще ни обесят ли, Робърт?
— Не мисля.
— Тогава защо сме тук?
— Нали чу Монгрейв. Кралицата иска да ме види.
— Казвах ти, че не бива да нападаш неин кораб.
— Съмнявам се, че това е причината сега да сме тук. Всички знаят, че Монгрейв се занимава с по-поверителните поръчения на кралицата.
— Тогава защо?
— Имам някои предположения. Още вода?
Гавин поклати глава.
— Тогава лягай. — Робърт нежно го побутна да легне и го зави с одеялото.
Съвсем доскоро, докато не се разболя, Гавин дори не бе предполагал, че Робърт може и да е нежен. Не, това не бе вярно. Той смътно си спомняше нежността му, когато бяха малки. Но откак Робърт се върна от Испания, той вече виждаше в него само коравия, присмиващ се на всичко, мъж, когото наричаха Черния Робърт от Крейда. Предводителят, който се дистанцираше от всеки друг, водачът, който проливаше кръв и упражняваше властта си със същата лекота, с която изпълняваше решенията на клана. Пълна противоположност на самия него, тъжно си помисли Гавин, припомняйки си как след първата си битка си бе изповръщал червата. Робърт се отпусна на собственото си легло и се облегна на стената. Не изглеждаше обезпокоен, но пък, от друга страна, Робърт рядко показваше чувствата си. Гавин го бе гледал хиляди пъти така да седи: външно спокоен, но в същото време сякаш събираше мълчанието и силата около себе си като наметало от власт.