Гавин проговори:
— Ако наистина смята да ни обеси…
— Тогава ще открием начин да избягаме.
— Ще трябва да избягаш без мен.
— Не.
Гавин отлично знаеше, че това ще е отговорът му, но се чувстваше длъжен да настоява.
— Не съм достатъчно силен, за да съм ти полезен по някакъв начин.
— Ти си по-силен, отколкото си мислиш.
Тонът на Робърт подсказваше, че с това смята въпроса за приключен. Гавин почувства леко облекчение. Чудесно е да предлагаш да се жертваш, но къде-къде по-приятно е да чуеш как отхвърлят предложението ти. Не че бе очаквал нещо друго. Гавин принадлежеше на Крейда, а за Робърт това означаваше, че трябва да бъде защитаван от всички врагове. Освен това защо ли му трябва и той да се тревожи? Робърт все някак щеше да успее да ги измъкне оттук. Робърт бе много по-умен от всички, които познаваше. Ако се наложи, той ще измисли начин за бягство, като вземе и Гавин със себе си.
— Вероятно си прав — облекчението личеше в гласа на Гавин, докато се наместваше по-удобно. — Винаги откривам, че се справям чудесно при какви ли не ситуации.
— Стига да не включват кръв — иронично добави Робърт.
— Е, значи просто трябва да измислиш безкръвен начин да ни измъкнеш оттук, нали така?
Килията бе влажна, тъмна и неприятна, забеляза Елизабет, когато Пърси отвори вратата. На светлината на свещта, която Монгрейв носеше, тя едва успя да различи двете фигури върху леглата в дъното на стаята.
— Отведете Гордън в друга килия, докато приключим с графа — нареди Монгрейв на стража, който ги придружаваше. — Нейно величество желае да разговаря с Макдарън насаме.
Стражът грубо издърпа Гордън от леглото и го заблъска към вратата.
Откъм другото легло долетя гневно проклятие.
— По дяволите, по-внимателно, глупак такъв — рязко извика Робърт Макдарън. — Остави го да върви сам. Да не искаш раната му пак да се отвори?
Стражът не отговори и избута Гавин Гордън покрай Елизабет. Тя успя да зърне за миг разрошена рижа коса, зачервени сини очи и восъчно бледо лице, обсипано с лунички. Виж ти, та той бил още момче! Едва ли имаше и двайсет години. Странен избор за телохранител на мъжа, когото наричаха Черния Робърт.
— Станете веднага — каза Пърси на Макдарън, докато оставяше свещта на масата. — Не виждате ли кой ви е удостоил с присъствието си?
Тъмната фигура на леглото не помръдна. Арогантност, помисли си Елизабет. Е, нямаше нищо против арогантността. Самата тя притежаваше това качество в изобилие, а и мъничка доза у него би й послужила добре.
— Оставете ни сами, Пърси. — Тя пристъпи напред в килията. — Ще се върнете, когато ви повикам.
— Но, Ваше величество — запротестира Пърси, — въобще не е безопасно за вас. Той ще ви…
— Ще ме удуши? Ама че абсурд! — презрително изсумтя тя. — Той може и да няма никакви обноски, но със сигурност не е луд. Вървете!
Пърси се поколеба, после отстъпи назад и затръшна вратата.
— А сега, когато вече той излезе, може би ще се насилите да проявите малко благоприличие? — поинтересува се тя. — Вече не се налага да подскачате и да позирате, за да покажете колко сте храбър и безстрашен.
Последва миг мълчание, после Макдарън се изкикоти.
— Добър вечер, Ваше величество. — Макдарън стана и се поклони. — Простете за неучтивостта. Прецених ви погрешно. Предположих, че харесвате позьори като Монгрейв. Естествено в моето рисковано положение желаех само да ви се харесам.
Тя напрегна поглед, взирайки се в сенчестия край на килията, но успя да различи само бялото петно на ризата му и факта, че е голям, направо грамаден.
— Не мога да ви видя. Приближете се.
— Опасявам се, че съм много разрошен и с неособено приятен аромат. Доколкото разбирам, вие сте изключително чувствителна натура, така че не искам да ви обидя.
Насмешка. Тя потисна надигащия се в нея гняв. Една от причините да избере именно него бе липсата, на каквото и да е уважение към властта, така че не биваше да се сърди сега. Обаче пък не бе зле да му напомни, че властимащият се намира в по-изгодна позиция.