Выбрать главу

— Чувствителността няма да ми попречи да ви дам на палача за безочието ви. Този затвор е видял как се пречупват много по-силни от вас мъже, милорд. А сега, приближете се, за да мога да ви видя.

Той изчака няколко секунди, преди да пристъпи напред в кръга светлина от свещта.

За бога, той е доста хубавичък.

Самата тя винаги бе предпочитала по-тъмните мъже. Милият й Робин беше мургав. Несъмнено именно майката на Макдарън, испанката, му бе дала тази черна коса, веждите, които прорязваха лицето му над дълбоко разположените очи, и кожата, която бе по-скоро златиста, отколкото маслинена. Необикновено високите скули подчертаваха още повече контраста между хлътналите бузи и добре оформените му чувствени устни. Тялото му бе високо и стегнато, краката — силни и мускулести. Той се движеше с някаква плавна, животинска грация, която възбуждаше сетивата. Добрият външен вид не бе необходим за целта й, но Елизабет бе доволна, че той притежаваше и това качество.

— Но вие нямате желание да ме пречупвате — тихо заяви Макдарън. — Нали, Ваше величество? Имате предвид нещо друго.

Тя го загледа с подозрение.

— Така ли мислите? Тази надежда сигурно ви е била утеха, докато сте лежал тук, в тази тъмна килия.

Той се усмихна.

— Наистина бе така.

Хубави бели зъби, забеляза тя. И макар да бе изпълнена с насмешка, усмивката му притежаваше известен дързък чар.

— Сигурен съм, че това ви разочарова — продължи той. — Може би сте си представяли, че лежа тук и треперя от страх пред кралския ви гняв?

— Което не е необичайно за човек във вашето положение.

Той поклати глава.

— Ако желаехте смъртта ми, Монгрейв можеше да приключи с това още в Единбург. Вместо това вие пожелахте да бъда доведен в Лондон, което причини известни неприятности на милия Пърси.

— Меко казано. Двама мъртъвци, доколкото разбирам.

— Но вие сте сметнали, че си струва да ги жертвате, за да постигнете целта си?

— Може би съм искала да покажа на народа си, че няма да търпя пиратството.

— Освен ако не получавате щедър дял от плячкосаните испански сандъци със съкровища.

Тя не си направи труда да го отрече.

— Но вие не ми предоставихте дял, нито пък се ограничихте само с испанските кораби. Нападнахте и мой кораб!

— О, нима?

— И подведохте капитана на този кораб да повярва, че сте действали по заповед на вашия шотландски крал. Джеймс не бе особено доволен, когато му изпратих протестно писмо. Не само че не е получил дял от плячката, който да поуспокои раздразнението му при писмото ми, но и със сигурност не той ви е изпратил да нападате моите кораби.

Усмивката на Макдарън не трепваше.

— Не съм заявил недвусмислено, че съм действал по заповед на Джеймс.

Тя презрително изсумтя.

— Пак двусмислени отговори. При нападението сте били изключително сдържан. Заграбили сте плячката, но не сте отнели нито един човешки живот. Смятам, че сте нападнали кораба ми само по една причина. Искали сте да повярвам, че Джеймс се закача с флота ми.

Клепачите му се спуснаха, за да скрият очите му.

— Защо ще правя това?

— Това е едно от нещата, които бих искала да узная. Трябва да отговорите на някой и друг въпрос.

— О, как само мразя въпросите!

Насмешката се бе върнала в гласа му и тя внезапно се почувства ужасно раздразнена.

— Онова момче, което изведоха оттук, е ваш роднина, нали?

— Гавин? — усмивката му се стопи. — Да, той ми е братовчед.

— И доколкото ми е известно, в ролята си на предводител вие трябва да действате като баща и закрилник на всеки член на клана ви. Ако искате да го спасите от много неприятна участ, ще е добре да ми отговаряте точно и ясно.

По лицето му за миг се изписа изражение, което я накара да отстъпи една крачка назад. Ама тя в действителност се страхува от него! Тази мисъл я удиви, а след това предизвика тръпки по тялото й. От толкова години не бе имала причина да се страхува, а абсолютната безопасност винаги е малко отегчителна. Като кралица тя винаги бе пазена и защитавана от самия си сан, но Макдарън не даваше и пет пари за светостта й. Смъртно опасен, бе казал Пърси за него. А сега започваше да подозира, че той е далеч по-опасен, отколкото придворният й предполагаше.

— Задайте въпросите си — хладно рече пленникът.

— Защо именно мой кораб?

— Изглежда, вече сте отгатнали причината. Направих го, за да ядосам Джеймс. Предостави ми се тази възможност и аз се възползвах от нея.

— Но защо по този начин?

Той се поколеба, после сви рамене.

— Това бе просто шанс да ви разделя. Джеймс вече е достатъчно могъщ, а всички знаят, че вие смятате да го назовете за наследник на трона си. А за мен е неизгодно той да бъде крал не само на Шотландия, а и на Англия. Той въобще не си пада по планинците.