Джулия Куин
Великолепно
На майка ми, която ми позволи да я влача по всички онези книжарници.
И на Пол, макар той да настояваше, че заглавието на книгата трябва да бъде „Великолепно в тревата“.
Пролог
Бостън, Масачузетс
Февруари, 1816 година
— Значи ме отпращаш? — Виолетовите очи на Ема Дънстър бяха широко отворени от шок и тревога.
— Не бъди толкова драматична — отвърна баща й. — Разбира се, че не те отпращам. Просто ще прекараш една година в Лондон с братовчедите си.
Устата на Ема се отвори.
— Но… защо?
Джон Дънстър се размърда неудобно в стола си.
— Просто смятам, че трябва да видиш малко повече от света, това е всичко.
— Но аз съм била в Лондон! Два пъти.
— Да… е, сега си по-възрастна… — Той прочисти гърло няколко пъти и се облегна назад.
— Но…
— Не виждам защо това да е толкова голямо затруднение. Хенри и Керълайн те обичат като свое собствено дете, а и ти самата ми каза, че харесваш Бел и Нед повече от когото и да било от приятелите ти в Бостън.
— Но те ни гостуват от два месеца. Не може да се каже, че не съм ги виждала скоро.
Джон кръстоса ръце.
— Ще отпътуваш с тях утре и това е окончателно. Отиди до Лондон, Ема. Забавлявай се.
Младата жена присви очи.
— Да не би да се опитваш да ме омъжиш?
— Разбира се, че не! Просто мисля, че промяната на обстановката ще ти се отрази добре.
— Не съм съгласна. Има хиляди причини, поради които не мога да напусна Бостън точно сега.
— Наистина ли?
— Да. Заради домакинството, например. Кой ще го ръководи докато ме няма?
Джон се усмихна снизходително на дъщеря си.
— Ема, живеем в къща с дванадесет стаи. Не се изисква чак толкова много ръководене. А и аз съм сигурен, че малкото, което е необходимо, може умело да се изпълни от мисис Мълинс.
— А всичките ми приятели? Ще ми липсват ужасно. Стивън Рамзи ще бъде особено разочарован, ако замина толкова внезапно. Мисля, че се кани да ми предложи.
— За бога, Ема! Ти не даваш и два петака за младия Рамзи. Не бива да подхранваш надеждите на бедното момче само защото не искаш да заминеш за Лондон.
— Но аз мислех, че искаш да се оженим. Баща му е най-добрият ти приятел.
Джон въздъхна.
— Когато беше на десет, може и да съм се замислял за бъдещ брак между вас двамата. Но още тогава беше очевидно, че никога няма да бъдете подходящи един за друг. Ще го подлудиш в рамките на седмица.
— Загрижеността ти към единственото ти дете е трогателна — измърмори Ема.
— А той ще те отегчи до безпаметност — довърши нежно Джон. — Иска ми се и Стивън да осъзнае безплодността на усилията си. Това е още една причина да напуснеш града. Ако си на цял океан разстояние, той най-накрая може да се огледа в друга посока за булка.
— Но аз наистина предпочитам Бостън.
— Ти обожаваш Англия — възрази Джон, а гласът му достигна границата на раздразнението. — Не можеше да спреш да повтаряш колко много ти е харесало последния път, когато бяхме там.
Ема преглътна и прехапа нервно долната си устна.
— А компанията? — попита тя тихо.
Джон въздъхна и се облегна назад. Най-накрая, истинската причина, поради която Ема не желаеше да напусне Бостън.
— Ема, „Дънстър Шипинг“ все още ще бъде тук, когато се върнеш.
— Но има още толкова много неща, които трябва да узная! Как ще успея да поема управлението в бъдеще, ако не науча всичко, което мога, още сега?
— Ема, и двамата знаем, че няма никой друг, на когото да предпочитам да оставя компанията. Създадох „Дънстър Шипинг“ от нищото и Господ ми е свидетел, че искам да я завещая на моята собствена плът и кръв. Но трябва да погледнем фактите. Повечето от нашите клиенти няма да желаят да правят бизнес с жена. И работниците няма да искат да приемат заповеди от теб. Дори фамилното ти име да е Дънстър.
Ема затвори очи. Знаеше, че това е истина и бе почти готова да се разплаче заради тази несправедливост.
— Зная, че няма никой по-подходящ за управлението на „Дънстър Шилинг“ — каза нежно баща й. — Но това не означава, че всички останали ще се съгласят с мен. Колкото и да ме вбесява този факт, трябва да приема, че начело с теб компанията ще западне. Ще изгубим всичките си поръчки.
— Само заради пола ми — мрачно каза тя.
— Страхувам се, че да.
— Ще управлявам тази компания някой ден. — Виолетовите очи на Ема бяха ясни и дяволски сериозни.