— Да, знам. Такива са от десетилетия, всъщност. Предполагам, откакто съм се родил.
Ема затвори очи. Мили боже, наистина ли току-що беше казала, че очите му са зелени? Това беше най-глупавото нещо, което можеше да спомене. Разбира се, че той знаеше какъв цвят са очите му. Вероятно дамите се надпреварваха една друга, за да му правят комплименти за красивите му, пленителни, зелени очи. Просто той беше толкова близо, втренчен в нея така съсредоточено, а погледът му със сигурност бе хипнотизиращ. Ема реши да обвинява пулсиращото главоболие за временната си глупост.
Алекс се подсмихна.
— Е, предполагам, трябва да сме благодарни, че злополуката не те е направила далтонистка. Сега, мислиш ли, че можеш да ми кажеш името си?
— Ем… кхъ-кхъ — Ема се закашля, за да прикрие запъването си. — Мег. Името ми е Мег.
— Приятно ми е, Мег. Моето име е Александър Риджли, но можеш да ми казваш Алекс. Или, ако предпочиташ, можеш да ме наричаш Ашбърн, както много от моите приятели.
— Защо? — Въпросът се изплъзна, преди Ема да успее да се сдържи. Предполагаше се, че кухненските прислужници не задават въпроси.
— Всъщност, това е титлата ми. Аз съм херцог Ашбърн.
— Оу…
— Имаш интересен акцент, Мег. Да не би случайно да идваш от Колониите?
Ема направи гримаса. Имаше малко неща, които мразеше повече от това англичаните да се обръщат към страната й с „Колониите“.
— Идвам от Съединените американски щати — наперено каза тя, забравяйки отново за маскарада си. — Независими сме вече от няколко десетилетия и не трябва да се отнасяте към нас като към ваши колонии.
— Признавам грешката си. Абсолютно си права, скъпа, и трябва да кажа, че много се радвам да видя как възвръщаш духа си.
— Извинете, Ваша светлост — каза тя скромно. — Не биваше да ви говоря по този начин.
— Хайде, Мег, недей да се правиш на скромна. Мога да видя, че няма и една покорна жилка в теб. Освен това смятам, че имаш правото да ми говориш, както желаеш, след като спаси живота на племенника ми.
Ема беше слисана. Напълно беше забравила за малкото момче.
— Той добре ли е? — попита тя разтревожено.
— Да, наред е. Наистина не трябва да се тревожиш за него. Ти си тази, за която се притеснявам, любов моя.
— Добре съм. Наистина. Аз… аз мисля, че вече трябва да се връщам обратно. — Мили боже, той отново я погали по бузата, а тя със сигурност не можеше да запази и една разумна мисъл в главата си, когато я докосваше по този начин. Загледа се в плътните му устни и се запита какво ли ще бъде усещането да са върху нейните. Ема простена и се изчерви заради скандалните си мисли.
Алекс чу звука и очите му веднага се замъглиха от притеснение.
— Сигурна ли си, че все още не се чувстваш слаба, любов моя?
— Не мисля, че трябва да ме наричате „любов моя“.
— Аз мисля, че трябва.
— Изобщо не е благоприлично.
— Аз рядко съм благоприличен, Мег.
Ема едва имаше време да осмисли думите му, когато той се зае да й покаже колко неблагоприличен може да бъде. Тя се задъха, когато устните му се впуснаха, за да пленят нейните в нежна целувка. Продължи само миг, но беше достатъчна, за да изкара всичкия въздух от дробовете й, оставяйки кожата й гореща и чувствителна. Тя се загледа безизразно към Алекс. Внезапно се бе почувствала несигурна в себе си от странното усещане, което беше превзело тялото й.
— Това е само вкусът на онова, което предстои, скъпа — пламенно прошепна Алекс срещу устните й. Той вдигна глава и се вгледа в очите й. Видя опасенията и объркването на лицето й и веднага се ужаси от поведението си. Отдели се от нея и седна на срещуположната седалка в каретата. Дишането му беше слабо и неравномерно. Не си спомняше преди да е бил толкова силно завладян от една-единствена целувка. А тази беше толкова малка и кратка. Устните му едва бяха докоснали нейните. И все пак желанието бушуваше в тялото му и това, което искаше да направи, беше… дори не искаше да мисли за желанията си, защото това със сигурност щеше да го накара да се почувства още по-зле.
Той погледна нагоре и видя, че Мег го наблюдава невинно с широко отворените си очи. По дяволите, сигурно щеше да изгуби съзнание, ако можеше да прочете мислите му. Нямаше работа да се забърква с момиче като нея. Изглеждаше едва на шестнадесет години. Изруга под носа си. Вероятно дори всяка неделя ходеше на църква.
Ема се опита да седне, докато потриваше слепоочията си, но усети силна вълна от замайване.