— Сигурно е заради дъжда.
Ботъмли яздеше така, сякаш дяволът бе по петите му. Преминаваше през малки и големи села, пришпорвайки коня си почти до изтощение. Ако не бе убеден в спешността на задачата си, когато тръгна, то със сигурност по времето, когато пристигна в Уестънбърт, вече бе. Тежкото, неумолимо темпо на ездата му, бавно го тласкаше все повече и повече в състояние на паника, докато не се убеди, че съдбата на света зависи от неговото достигане до херцога.
Скочи от коня върху несигурните си крака и се втурна към къщата. Докато се бореше да си поеме дъх, крещеше:
— Ваша светлост! Ваша светлост!
Норууд се появи веднага, готов да порицае пълната липса на благоприличие от страна на Ботъмли, да не говорим за наглостта му да използва входната врата.
— Къде е Негова светлост? — Ботъмли дишаше тежко и сграбчи Норууд за реверите. — Къде е той?
— Контролирай се! — скара му се Норууд. — Това едва ли е прилично…
— Къде е той? — настоя Ботъмли, разтърсвайки иконома.
— Боже, човече, какво не е наред?
— Нейна светлост. Тя е в опасност. Ужасна, ужасна опасност.
Норууд пребледня.
— Той замина за Лондон.
Ботъмли ахна.
— Господ да ни е на помощ!
Воден от неотложността на мисията си, той изправи високо глава.
— Норууд, имам нужда от нов кон — каза той с властен глас, какъвто никога преди не бе използвал.
— Веднага — Норууд се втурна към оборите и само пет минути по-късно Ботъмли пое по пътя към Лондон.
Глава двадесет и четвърта
Ема прекоси коридора и се вмъкна в стаята на Шиптън и Еймъс.
— Открих я. Намира се в стая номер седем.
— Добре ли е? — бързо попита Еймъс.
Ема кимна.
— Не е наранена. Все още. — Тя пое дълбоко въздух и се опита да успокои разбунтувания си стомах. — Но има двама ужасни мъже, които я пазят. Трябва да я измъкнем от онази стая.
— Може би е по-добре да изчакаме пристигането на Негова светлост — предложи с надежда Шиптън.
— Нямаме време — Ема кършеше тревожно ръце, докато крачеше из стаята. — Мисля, че е отвлечена от Удсайд.
Виждайки неразбиращите им погледи, тя допълни.
— Това е доста дълга история, но той е обсебен от нея и мисля, че може би иска да отмъсти на някой от нашето семейство. Аз, аз веднъж го обидих. — Ема преглътна мъчително, спомняйки си как се изсмя в лицето на Удсайд, когато й бе казал, че ще се ожени за Бел. А и нямаше съмнение, че бе разярен, задето изгуби разписката. Нед го обвини, че се опитва да събере дълга си два пъти и го унижи публично. Това със сигурност го засягаше повече от липсата на парите. И докато Ема размишляваше върху положението, тревогата за сигурността на братовчедка й нарастваше. — Трябва да я измъкнем преди той да пристигне.
— Но как? — попита Шиптън. — С Еймъс не сме толкова силни като тези разбойници.
— А те имат и оръжия — добави Ема. — Трябва да ги надхитрим.
Двамата слуги я погледнаха в очакване. Ема преглътна нервно.
— Там имаше отворен прозорец — каза тя. След което притича до прозореца, отвори го и подаде глава навън. — Има перваз — каза тя развълнувано.
— Господи, Ваша светлост — каза Еймъс ужасено. — Не може да имате предвид…
— Няма друг начин да се влезе в стаята, когато мъжете ги няма, за да ме пуснат вътре. Нямам избор. А и первазът не е толкова тесен.
Еймъс подаде глава навън.
— Виждаш ли, широк е около един фут. Ще се справя. Просто няма да поглеждам надолу.
— Господ да се смили над душите ни, Шиптън — каза Еймъс и поклати глава, — защото Негова светлост ще ни убие.
— Трябва ни нещо за отвличане на вниманието. Нещо, което ще ги накара да напуснат стаята.
Тримата стояха в мълчание няколко минути, докато Шиптън най-накрая се осмели да предложи.
— Ами, както знаете, Ваша светлост, мъжете обичат да попийват ейл.
Слаб лъч надежда озари сърцето на Ема.
— Какво предлагаш, Шиптън?
Той изглеждаше малко смутен, не бе свикнал идеите му да бъдат изслушвани с такова внимание от благородниците.
— Просто казвам, че мъжете обичат да си попийват и само глупак би подминал безплатно питие.
— Шиптън, ти се гений! — извика Ема, прегърна го спонтанно и постави една голяма целувка на бузата му.
Той почервеня целият и започна да пелтечи.