— Не знам, Ваша светлост, аз просто…
— Тихо. Ето какво ще направим. Един от вас ще слезе долу на улицата и ще започне да разгласява шумно как току-що е забогатял. Някой е починал или нещо подобно и вие сте наследили парите. След това ще се развикате, че ще купите питие на всеки в града. На долния етаж има кръчма. Другият ще пази в коридора, за да види дали мъжете ще излязат. Ако го направят, ще се промъкна по перваза и ще мина през прозореца, за да взема Бел. После ще се върна обратно тук. Съгласни ли сте?
И двамата мъже кимнаха, но изглеждаха доста несигурни.
— Добре тогава. Кой от вас иска да купи питиетата?
Никой не продума. Ема се намръщи.
— Еймъс, ти си по-предвзет, така че искам ти да го направиш. — Даде му няколко монети в ръката. — Сега тръгвай.
Той погледна сърдито, пое дълбоко въздух и излезе от стаята. Няколко минути по-късно Ема и Шиптън чуха крясъците му.
— Богат съм! Богат съм! След двадесет години служба дядката най-накрая пукна и ми остави хиляда лири.
— Бързо, Шиптън, излез в коридора — прошепна Ема, докато изтича до прозореца и отправи взор навън. Нямаше пряка гледка към улицата, но ако погледнеше към алеята можеше да види Еймъс, който мина оттам на път към входа на странноприемницата.
— Това е чудо! — извика той и започна да се смее истерично. — Чудо! Знак от самия Господ! Сега до края на дните си няма да се налага да прислугвам на някой префърцунен лорд или лейди!
Ема се усмихна, реши да забрави за този му коментар. Ако успееше да отстрани злодеите от Бел, щеше да може да се оттегли до живот с възнаграждението, което неговите префърцунени работодатели щяха да му дадат.
Еймъс падна на колене и започна да целува земята.
— Господи — измърмори Ема, — човекът е объркал призванието си. Трябвало е да стане актьор. Или най-малкото мошеник.
Точно тогава един от престъпниците подаде глава два прозореца по-встрани от този на Ема. Тя бързо прибра своята и започна да се моли. Отвън на улицата Еймъс се захвана с работата.
— Искам да купя питие за всеки мъж, на когото му се налага да работи за прехраната си. Всеки мъж, който трябва да се трепе да използва ръцете си. Към „Заека и Хрътките“! Заслужили сме наградата си!
Силни одобрителни възгласи последваха изявлението му и Ема чу как тълпата се втурна към странноприемницата. Докато чакаше Шиптън да се обади, изкушението да сдържи дъх бе толкова силно, че трябваше непрекъснато да си повтаря да издиша.
Тридесетте секунди, през които чакаше Шиптън да се появи в стаята, й се видяха като цяла вечност.
— Хванаха се, Ваша светлост! Излязоха и отидоха на долния етаж. При това изглеждаха доста развълнувани!
Сърцето на Ема заби лудо. Едно нещо бе да говориш, че ще се промъкнеш по перваз, а съвсем друго да го направиш. Тя погледна навън през прозореца. Беше доста високо. Дори и да не умреше ако падне, със сигурност щеше да си счупи доста кости.
— Просто не гледай надолу — прошепна на себе си. Тя пое дълбоко дъх и се покачи на прозореца. Слава на бога, че стаята й не гледаше към улицата. В алеята не бе много вероятно някой да забележи странната гледка на жена, притисната към сградата, два етажа над земята.
Ема правеше малки стъпки и пълзеше напред, като мислено се извини на Юстас и компаньонката му, докато задминаваше стаята им. Най-накрая стигна до прозореца на Бел. Сви крака много бавно, съсредоточена в баланса си и се метна през отворения прозорец, приземявайки се доста болезнено на кълбо върху пода.
Бел изскимтя от изненада, когато Ема падна в стаята, но не много силно, защото устата й бе запушена.
— Ще те измъкна от тук за нула време — каза Ема бързо, преглътна болката, която изпита при вида на братовчедка си, завързана за колоните на леглото. — По дяволите — измърмори тя. — Тези възли са твърде стегнати.
Бел тръсна глава, опитвайки се да посочи писалището в другия край на стаята.
— Какво? О! — Ема се спусна натам и намери ножа върху писалището до подноса, който бе оставила не много отдавна там. Не бе много остър, но свърши работа и след по-малко от минута тя освободи Бел. — Ще махна кърпата от устата ти в моята стая — бързо каза тя. — Искам да се махнем оттук, колкото е възможно по-бързо. — Ема пъхна ножа в джоба си, сграбчи ръката на Бел и я дръпна към вратата.
Щом пристигнаха в стаята, Шиптън излезе да пази отвън, а Ема бързо сряза кърпата от устата на Бел.
— Добре ли си? — попита тя. — Нараниха ли те?