Бел бързо поклати глава.
— Добре съм. Не ме нараниха, но… — тя пое дълбоко въздух, опитвайки се да се успокои, но след това изведнъж избухна в плач. — О, Ема — изплака тя. — Бях толкова уплашена. Мисля, че Удсайд е организирал всичко това. Не можех да спра да мисля за това как той ще ме докосва. Накараха ме да се чувствам толкова мръсна и… — Думите й се секнаха в поток от хълцане.
— Шшт — нашепваше успокоително Ема, прегръщайки братовчедка си, за да я утеши. — Сега си добре и Удсайд никога няма да се доближи до теб.
— Единственото, за което мислих през цялото време, е, че ще трябва да се омъжа за него и тогава животът ми щеше да е съсипан завинаги.
— Не се тревожи — прошепна Ема и приглади косата й.
— Нямаше да мога дори да се разведа с него — изхълца Бел и неелегантно избърса носа си с опакото на ръката. — Сигурна съм, че нямаше да получа развод и щях да бъда отритната от обществото. Алекс най-вероятно нямаше да ти разреши да се виждаме повече.
— Разбира се, че щяхме да се виждаме — бързо каза Ема, но знаеше, че думите на Бел са истина. В лондонското общество нямаше място за разведени жени. — Това вече няма значение. Няма да ти се наложи да се омъжваш за Удсайд, така че няма смисъл да дискутираме развода. За жалост сме закотвени в тази странноприемница, защото разполагаме само с един кон. Пратих един от конярите да разпита наоколо, но той не намери нито кон, нито карета за наемане в цялото село.
— Ами дилижанса?
Ема поклати глава.
— Не минава оттук. Опасявам се, че ще трябва да изчакаме Алекс. Не би трябвало да се забави. Ботъмли тръгна за Уестънбърт преди повече от час. Не мисля, че ще се наложи да чакаме повече от час — тя надникна нервно през прозореца. — Смятам, че ще е по-безопасно да останем тук зад заключената врата, отколкото да рискуваме да тръгнем пеша.
Бел кимна, подсмърчайки шумно. Тя примигна няколко пъти докато най-накрая забеляза странния вид на Ема.
— О, Ема — изкикоти се тя. — Изглеждаш отвратително!
— Благодаря ти! — каза Ема възторжено. — Поразителна маскировка, не мислиш ли? В началото дори не ме разпозна.
— И нямаше да те позная въобще, ако не бе започнала да споменаваш Шекспир на всяко изречение. Добре е, че мъжете, които ме държаха в плен, бяха неграмотни. Едва се удържах да не избухна в смях, щом осъзнах какво си намислила. Но се питам как въобще си дошла дотук?
— О, Бел, имахме такъв късмет. Отидох да посетя Софи вчера и реших да се отбия у вас. Точно завивах зад ъгъла, когато те видях да се качваш в каретата. Когато не отиде на литературната среща на дамите, станах подозрителна.
Бел я погледна сериозно, осъзнавайки колко голяма роля е изиграло провидението в спасяването й.
— Какво ще правим сега?
— Ще сваля тези ужасни дрехи. Онези мъже може да дойдат да те търсят и не би ми било от полза да не изглеждам като жената, наела стаята преди няколко часа. — Тя свали перуката, оставяйки ярката коса да се спусне по гърба й. — Така. Вече се чувствам по-добре.
Ако Ботъмли се чувстваше уморен, когато пристигна в Уестънбърт, то той бе напълно изтощен, докато стигна до градската къща на Алекс в Лондон три часа по-късно. Никога не бе идвал в ергенското жилище на Алекс, но бе израснал в Лондон, така че го откри лесно по адреса, който Норууд му даде.
С очи, пълни с отчаяние, той се изкачи по предните стълби и заудря по вратата. Смитърс отвори почти мигновено.
— Доставките — каза той арогантно — се правят отзад.
Преди Смитърс да успее да затвори вратата, Ботъмли се вмъкна в коридора и задъхано рече.
— Не за това съм тук. Аз…
— Както и кандидатстването за работа — погледът на Смитърс стана още по-хладен.
— Ще си затвориш ли устата за секунда! — извика Ботъмли. — Аз работя за Негова светлост в Уестънбърт. Карам каретата му — той направи пауза, все още дишайки тежко. — Става въпрос за Нейна светлост. Тя е в опасност. Братовчедка й бе отвлечена. Трябва да намеря Негова светлост веднага. — Ботъмли се подпря на рамката на вратата, защото краката едва го държаха.
— Той не е тук — каза разтревожено Смитърс.
— Какво? Казаха ми, че е дошъл в Лондон и аз…
— Не, не, в Лондон е. Просто в момента не е тук. Отиде в Уайтс. Най-добре е да отидете при него незабавно. Нека ви дам адреса.
Тридесет секунди по-късно Ботъмли бе отново на коня си. След кратката си почивка от язденето се чувстваше дори по-уморен, отколкото преди това. Скоро стигна до Уайтс, но мъжът на входната врата отказа да го допусне вътре.