— Мисля, че жена ми се е регистрирала тук по-рано днес — каза Удсайд и се усмихна любезно. — Искам да я изненадам.
— Как е името й, милорд? Мога да я потърся в регистъра.
— Ами да ви кажа истината, съмнявам се да е казала истинското си име — той се наклони напред. — Имахме малко скарване и аз дойдох да се извиня.
— Разбирам. Добре, тогава може да ми я опишете.
Удсайд се усмихна.
— Ако е била тук, със сигурност ще сте я запомнили. Доста дребничка, с огнена коса.
— О, да! — възкликна мъжът. — Тук е. В стая номер три. На горния етаж.
Удсайд му благодари и тръгна нагоре. След няколко крачки обаче се обърна.
— Всъщност, наистина искам да я изненадам. Вероятно може да ми дадете резервния ключ за стаята й?
— Не знам, милорд — каза неловко ханджията. — Имаме политика да не даваме допълнителни ключове. От съображения за сигурност, нали разбирате.
Удсайд се усмихна отново, в светлите му сини очи блесна веселие.
— Наистина ще означава много за мен — каза той и постави няколко монети на тезгяха.
Ханджията погледна парите, а след това Удсайд, докато размишляваше върху вероятността двама аристократи, които не са свързани помежду си, да се появят в Хеърууд в един и същи ден. Взе парите и бутна ключа през тезгяха.
Удсайд кимна и прибра ключа, но когато се обърна, за да се качи по стълбите, очите му вече не блестяха. Бяха като две парчета лед.
Ема и Бел бяха затворени в стаята си около четири часа, когато гладът ги завладя и решиха да изпратят Шиптън до кухнята за някаква храна.
— Според теб какво задържа Алекс? — попита Бел, докато разсеяно прокарваше пръста си по копието от „Хамлет“, което Ема бе взела със себе си от Софи.
Ема отново поднови обикалянето си из стаята, действие, което я държеше заета през последните няколко часа.
— Нямам идея. Трябваше да е тук преди два часа. Би трябвало да отнеме час и половина на Ботъмли да стигне до Уестънбърт и още час и половина да се върне. Единственото, за което мога да се сетя, е, че Алекс не е бил вкъщи. Възможно е да е отишъл да посети арендаторите. Но не би трябвало да отнеме толкова време на Ботъмли, за да го открие.
— Скоро ще дойде — каза Бел с повече надежда, отколкото убеденост.
— Надявам се — отвърна Ема. — Вече свърших по-трудната част от спасяването ти. Най-малкото, което може да направи, е да дойде и да спаси мен.
Бел се усмихна.
— Ще дойде. А междувременно сме в безопасност тук.
Ема кимна.
— Въпреки това не бих искала да съм наблизо, когато Удсайд пристигне и открие, че те няма — въздъхна тя, отиде до леглото и седна до Бел.
И тогава в тишината, нарушавана само от звука от дишането им, чуха злокобния шум от ключ, който се превърта в ключалката. Ема ахна от ужас. Ако Алекс бе дошъл да ги спаси, със сигурност нямаше да се промъква така при тях. Той вероятно щеше да заблъска по вратата, крещейки, колко глупава и безотговорна е била, но не би бил толкова жесток, че да ги ужасява по този начин.
Вратата се отвори и зад нея се появи Удсайд. Светлите му очи блестяха опасно.
— Здравейте, дами — каза той заплашително. В дясната си ръка държеше револвер.
Нито Ема, нито Бел имаха думи да опишат страха си. И двете стояха на леглото и се притискаха ужасено една в друга.
— Беше извънредно глупаво, Ваша светлост, да оставите твърде набиваща се на очи карета пред църквата. Или не сте осъзнавали, че с лейди Арабела планирахме сватба тази вечер?
— Тя не е планирала нищо, копеле — извика Ема. — Тя никога…
Удсайд затръшна вратата, мина през стаята и я зашлеви.
— Млъкни, малка кучко — изсъска той. — И да не си посмяла да поставяш под въпрос законородеността ми. Аз съм виконт Бентън, а ти си едно малко нищо от колониите.
Ема задържа ръка върху бузата си, която бързо почервеняваше и оставяше отпечатък от удара на Удсайд.
— Аз съм херцогиня Ашбърн — изсъска тя, защото не можеше да потисне гордостта си.
— Шшт — умоляваше я Бел, стискайки другата й ръка.
— Какво каза? — попита Удсайд с кадифен глас.
Ема се загледа в него бунтовнически.
— Ще ми отговаряш, когато те питам нещо! — нареди той, издърпа я от леглото и я сграбчи силно за раменете.
Ема упорито стисна зъби, когато хватката му стана по-болезнена.