Глава двадесет и пета
Алекс успя да запази достатъчно присъствие на духа, за да се отбие у Дънфорд и да го вземе със себе си, преди двамата с Ботъмли да се отправят към Хеърууд. Един поглед към лицето на Алекс му бе казал, че се е случило нещо ужасно. Затова Дънфорд не губи време, а безмълвно грабна палтото си и скочи на коня.
Тримата мъже яздеха с безмилостна скорост и пътуването до Хеърууд отне само четиридесет и пет минути.
Спряха пред „Заекът и Хрътките“ и Алекс понечи да скочи от коня си, неспособен да контролира страха и яростта, които препускаха през него.
— Задръж за малко, Ашбърн — предупреди го Дънфорд. — Трябва да запазим спокойствие. Ботъмли, разкажи ни всичко отново. Ще трябва да използваме цялата информация, с която разполагаме.
Ботъмли хвана юздите на трите коня и се опита да остане изправен въпреки треперещите си пренатоварени мускули.
— Ние отивахме да видим брат’чедите на Нейна светлост и когато стигнахме там, лейди Арабела тръгваше нанякъде. Последвахме я, щото Нейна светлост каза, че ще ходи на няк’ва среща с книги, това било в сряда всеки път.
— Дамският литературен клуб — промърмори Дънфорд. — Бел никога не пропуска тези срещи.
— Но каретата подмина мястото на срещата. Тогава Нейна светлост забеляза, че тази карета е непозната, така че я последвахме тук. Двама едри мъжаги влязоха в странноприемницата и мъкнеха една голяма чанта. Мисля, че в нея беше братовчедката на Нейна светлост. Това е всичко, дето знам. Нейна светлост ме накара да препусна и да ви намеря, Ваша светлост.
— Благодаря ти, Ботъмли — каза Алекс. — Защо не се погрижиш за конете и след това не отидеш да си починеш. Заслужил си го. Хайде, Дънфорд.
Двамата мъже влязоха в странноприемницата, където многобройната пияна тълпа тъкмо излизаше от кръчмата и шумно вдигаше тост в чест на мъж, който седеше на бара. Дънфорд спря пред вратата, за да погледне късметлията. Той примигна няколко пъти изненадано и след това сграбчи ръката на Алекс.
— Ашбърн — каза той рязко, — това не е ли твоята ливрея?
Алекс се върна към вратата на механата.
— Всемогъщи боже — въздъхна той. — Това е Еймъс. Той е един от моите коняри. Работи за нас в продължение на години.
— Изглежда вдига тост по повод скорошната ти кончина, така че може би е по-добре да стоиш извън полезрението му.
Сърцето на Алекс се спусна в корема му.
— Господи, помогни на жена ми, ако е измислила още един от нейните лекомислени планове, защото ако излезе жива от този, ще я убия.
Алекс застана до рецепцията и удари с ръка звънеца, който яростно зазвъня, докато обезпокоеният ханджия накрая се появи. Той ахна шокиран при вида на още един аристократ в кръчмата си, този път още по-впечатляващ от предишния.
— Да, милорд? — каза той колебливо и мъдро отстъпи пред разяреното лице на Алекс.
— Вярвам, че съпругата ми се е отбила тук по-рано този следобед. Искам да я видя веднага.
Ханджията преглътна, като първо почувства объркване, а после истински ужас.
— Имаме една прекрасна дама, която се записа днес, милорд, но съпругът й пристигна, така че не може да е тя…
Бърза като светкавица ръката на Алекс се стрелна през тезгяха и грабна ханджията за яката.
— Как изглеждаше тя? — запита той.
Ханджията започна да се поти обилно.
— Милорд — задъха се той и погледна безпомощно към Дънфорд за помощ, който сви рамене и започна да разглежда ноктите си.
Алекс го дръпна така, че краката му се отлепиха от земята и ръбът на тезгяха се впи болезнено в корема му.
— Как изглеждаше тя? — той повтори въпроса си с още по-опасен тон.
— Червена коса — отвърна съдържателят задавено. — Нейната коса беше яркочервена.
Алекс го пусна неочаквано.
— Описахте жена ми.
— Стая номер три — каза ханджията толкова бързо, колкото му бе възможно. — Не съм я виждал, откакто се записа.
— А другият мъж? — попита Алекс студено.
— Той дойде преди около половин час.
Дънфорд пристъпи напред.
— Можете ли да опишете джентълмена?
— Той беше около вашата височина, но малко по-слаб. С пясъчнокестенява коса и светлосини очи. Наистина светли. Почти безцветни.
— Това е Удсайд — каза Дънфорд рязко. — По-добре да се качваме там бързо.
Двамата мъже забързаха нагоре по стълбите и почти се сблъскаха с Шиптън на най-горното стъпало.