— Ваша светлост — извика той с облекчение. — Благодаря на господ, че сте тук.
— Къде е херцогинята? — каза Алекс бързо.
— Тя е в стаята с братовчедка си. Изпратиха ме за храна, но когато се върнах, вратата беше залостена и нейната братовчедка ми извика да я оставя пред вратата. Мисля, че нещо се е случило с тях.
Дънфорд събу обувките си, така че да може да се плъзне безшумно по пода.
— Отивам да подслушам на вратата, Ашбърн. Защо не видиш какво още можеш да научиш от вашия коняр?
Докато Алекс разпитваше Шиптън за Ема, Дънфорд се насочи надолу по коридора и тихо притисна ухо до вратата.
Той чу приглушения глас на Удсайд.
— Слънцето почти залезе. Наближава времето за сватбата ни. Ще се погрижа за теб по-късно.
— Не може ли да дойде с нас? — помоли Бел. — Не бих искала да се омъжа без някого от семейството ми.
— Забрави. Това невъзпитано момиче ми създаде достатъчно проблеми тази вечер. След няколко минути тръгваме.
— Тогава може ли да се върнем за Ема?
Имаше многозначителна пауза.
— Всъщност, мисля, че не. Някой ще я намери в този вид. И няма ли това да бъде весела история за клюкарите? Може би трябва да добавим превръзка на очите към модното й облекло. Или може би тя не трябва да е облечена изобщо.
Дънфорд се върна обратно по коридора. Беше чул достатъчно.
— Какво става? — попита Алекс.
— Изглежда Удсайд ще насили Бел да се омъжи за него. Той планира да я заведе към църквата веднага след като залезе слънцето, което трябва да бъде след няколко минути.
— А Ема?
Дънфорд направи пауза.
— Всъщност, тя не каза нищо. Мисля, че Удсайд я е вързал. Той каза, че му е причинила достатъчно неприятности.
Мускулите на шията на Алекс започнаха да се стягат, докато се опитваше да се въздържи от оглушително нахлуване в стаята. Мисълта за Ема, вързана и оставена на милостта на това копеле, изпращаше такива яростни тръпки през цялото му тяло, че той едва можеше да говори. Когато отново възвърна контрола над себе си, заговори много бавно.
— Няма да го убия — каза той, а гласът му бе много, много студен. — Защото той не си струва правните проблеми, които ще последват. Но ще му причиня толкова много болка, че ще му се прииска да го бях довършил.
Дънфорд изви вежда, замълча и остави коментара на Алекс без отговор. Човек имаше право да бъде бесен, когато жена му е вързана. Все пак, помисли си той, най-добре да се опита да успокои гнева, който видимо струеше от неговия приятел.
— Бъди благодарен, че е вързана. Поне няма да бъде в състояние да се хвърли в битката и да се нарани. Все пак ще трябва да бъдем внимателни, Ашбърн. Предполагам, че той има пистолет. И най-вероятно е насочен към Бел.
Алекс кимна мрачно.
— Изчакай зад вратата и го фрасни по главата. Аз ще го атакувам отпред и ще се опитам да изведа Бел. Шиптън, чакай тук. Може да ни потрябваш.
Шиптън кимна и двамата едри мъже тихо се плъзнаха по коридора, заставайки от двете страни на вратата. Алекс стоеше малко по-далеч от Дънфорд и се притисна към стената. Удсайд щеше да се насочи към него, когато тръгнеше да излиза, а той не искаше да бъде забелязан, докато приятелят му не се хвърлеше в действие.
След няколко минути чакане в агония пантите изскърцаха и вратата се отвори.
— Нито дума докато минаваме долу през кръчмата, нали…
С изненадваща елегантност Дънфорд скочи върху гърба на Удсайд и заби лакътя си в черепа му.
— Какво по дяволите…?!
Ударът дезориентира Удсайд, но не бе достатъчен, за да го нокаутира. Все пак той разхлаби хватката. Бел успя да се изскубне и хукна обратно в стаята.
Алекс се втурна напред, хвърляйки се в средната част на тялото му, за да изкара въздуха му. Но той някак успя да задържи пистолета си и след миг прогърмя изстрел, който запрати Алекс обратно в коридора, където той се свлече безжизнен, със странно извити ръце и крака. Шиптън веднага се втурна напред, но конярят нямаше опит е огнестрелни рани. Гледката на течащата от рамото на господаря му яркочервена кръв бе достатъчна, за да припадне. Той се приземи точно върху Алекс, притискайки тялото му към пода.
Ема чу звуците от сбиване, след това изстрелът и сърцето й започна да бие бясно от ужас. Тя заби зъби в кърпата, втъкната в устата й, с отчаяние и чакаше ужасена на леглото, скована от усещането, че съпругът й е ранен и може би умира. А тя не можеше да направи нищо, за да му помогне. Не можеше да помогне на никого, дори и на себе си.