— Аз те пренесох.
— Пренесла си ме четири етажа нагоре по стълбите?
— Е, и готвачката помогна.
— О, боже. — Ема направи гримаса при мисълта, че се е наложило готвачката да я влачи четири етажа по стълбището. — Колко унизително.
— Мери и Сузи също — добави Бел.
Напълно засрамена, Ема потъна обратно в леглото, сякаш се опитваше да изчезне под обемистата завивка.
— Всъщност изобщо не беше толкова трудно — продължи Бел, без да обръща внимание на нещастието на Ема. — Първо те увихме в одеяло. После аз те хванах за раменете, готвачката за краката, а Мери и Сузи се разположиха между нас.
— И аз не се събудих?
— Издаде няколко странни звука, когато завихме на ъгъла на втория етаж, но не, определено беше много припаднала.
— Странни звуци?
Изражението на Бел стана смутено.
— Ами, всъщност може да имат нещо общо с факта, че се блъсна в парапета, когато завивахме.
Очите на Ема се отвориха широко и погледът й се спусна към нараненото място на дясното й бедро, което разтриваше разсеяно.
Бел се усмихна плахо.
— Вероятно си ударила бедрото си там. Имам спомен, че те блъснахме по някое време.
Внезапно през ума на Ема мина ужасна мисъл.
— А майка ти?
— Никой от нас всъщност не й каза какво се случи — избегна отговора Бел.
— Но тя сигурно е чула суматохата.
— Да, ами тя ме потърси веднага, след като те качихме тук.
— И? — подтикна я Ема.
— Казах й, че си изгубила съзнание.
— Изгубила съзнание? — Очите на Ема се разшириха от недоверие.
Бел кимна.
— От вълнение заради първия ти голям бал и емоциите около него.
— Но това е абсурдно! Аз никога не припадам!
— Зная.
— Леля Керълайн също го знае!
— Зная. Не си точно от припадащия тип жени.
— Тя не ти е повярвала в действителност, нали?
— Нито за миг — саркастично отбеляза Бел, потупвайки с деликатните си пръсти по книгата. — Но майка ми може да бъде невероятно тактична понякога, затова остави нещата така. Ако присъстваш на бала довечера в добро здраве и дух, тя няма да каже нищо. Сигурна съм в това.
Ема се изправи бавно в леглото, така че да може да изследва всички нови болки и страдания.
— Какъв нелеп ден — въздъхна тя.
— Хмм? — Бел вдигна поглед от книгата си, която беше започнала да чете отново. — Каза ли нещо?
— Нищо интересно.
— Оуу — Бел погледна отново към книгата.
— Какво, за бога, четеш?
— „Всичко е добре, когато свършва добре“ от Шекспир1.
Ема се почувства длъжна да защити образованието си.
— Знам кой я е писал.
— Хмм? Да, разбира се, че знаеш — Бел се усмихна разсеяно. — Донесох я да почета, докато те чакам да се събудиш.
— И таз добра. Колко дълго си мислела, че ще бъда в безсъзнание?
— Всъщност нямах идея. Никога не съм припадала преди.
— Не съм припаднала! — пророни Ема през стиснати зъби.
— Така казваш.
Ема въздъхна, когато погледна към измамно невинното изражение на братовчедка си.
— Предполагам, че искаш да ти кажа какво се случи.
— Само ако искаш — Бел отново отвори подвързаната с кожа книга и продължи да чете. — Имам цялото време на света, нали знаеш — добави тя, поглеждайки към Ема. — Решила съм да прочета всички творби на Шекспир. Първо пиесите, след това поезията.
— Сериозно ли?
— Напълно. Ще го направя по азбучен ред.
— Осъзнаваш ли колко много време ще ти отнеме?
— Разбира се. Но смятам, че така, както са тръгнали нещата, ще прекарам доста време до леглото ти.
Ема присви очи.
— Какво имаш предвид с това?
— Кой знае колко скоро ще бъдеш отново в безсъзнание?
— Мога да те уверя, че нямам подобни планове за близкото бъдеще.
Бел се усмихна сладко.
— Предполагам, че нямаш. Но ако не ми кажеш какво се случи този следобед, може просто да те просна собственоръчно.
Няколко часа по-късно, Ема седеше пред тоалетната си масичка и потрепваше от време на време, докато камериерката й Мег се суетеше около косата й. Бел стоеше близо до нея и бе подложена на същото мъчение.
— Не мисля, че ми каза всичко — смъмри я Бел.
— Казах ти — въздъхна Ема. — Паднах, след като отблъснах малкото момче от пътя на файтона. После си ударих главата.
1
Комедийна пиеса от Шекспир, базирана върху една от новелите (Ден трети, новела IX) на Бокачовия „Декамерон“. — Б.пр.