Глава четвърта
— Ашбърн! Каква изненада. Не мога да повярвам, че виждам грозното ти лице тук.
Уилям Дънфорд, един от най-близките приятели на Алекс още от Оксфорд, прекоси балната зала на Блайдън и потупа херцога приятелски по гърба.
— Какво правиш тук? Мислех, че безвъзвратно си се отрекъл от подобни сбирки.
— Повярвай ми, нямам намерение да оставам на това малко соаре повече от десет минути. — Алекс запази тона си небрежен, но вътрешно раздразнението му растеше. В момента, в който влезе в балната зала, сред присъстващите се възцари мълчание. Всички бяха шокирани, когато видяха херцог Ашбърн да влиза през вратата, облечен в елегантно вечерно облекло. Неспокойните майки принудиха дъщерите си да се закълнат, че ще заобикалят отдалече прословутия женкар (въпреки че тайно се надяваха той да удостои с внимание техните подопечни), докато всички останали, които не бяха свързани по някакъв начин с жени на възраст за женене, веднага се насочиха към Алекс, прекланяйки се пред богатия, титулуван джентълмен.
Алекс въздъхна. Не можеше да търпи безинтересното бръщолевене на висшето общество. Това, което наистина искаше, бе да намери Мег, да се увери, че тя е добре и да си тръгне. Настоящата му любовница бе настанена в уютна градска къща и Алекс очакваше с нетърпение дългата и ленива нощ в обятията й. Едно нощно забавление с Шарис със сигурност щеше да го избави от тази необичайна мания към прислужницата от кухнята на Блайдън.
Едва не му прималя от облекчение, когато видя Дънфорд да прекосява балната зала и да приближава към него. Най-накрая щеше да проведе един смислен разговор.
Дънфорд съвсем не бе чак такъв развратник, какъвто Алекс, но беше дяволски близо. Голяма част от висшето общество обаче бе повече от готова да прости опетнената му репутация, тъй като беше невероятно очарователен. Алекс така и не се научи да следва примера на приятеля си. Близките му познайници го определяха като изключително любезен човек, но трябваше да признаят, че херцог Ашбърн не бе особено търпелив с повечето представители на висшето общество. Той рядко криеше своето отегчение, когато бе въвлечен в разговор с някого, когото намира за скучен и отправяше изключително ледени погледи на онези, които предизвикваха недоволството му. Носеха се слухове, че не една млада дама е избягала ужасена от стаята при вида на някое от намръщените му изражения.
— Кажи ми, Ашбърн — засмя се Дънфорд, — защо си тук?
— Защо наистина — промърмори Алекс. — И аз започвам да се питам същото.
Пристигна цял час по-рано от началото на бала и през това време обиколи имението, като изненада с присъствието си много лакеи и прислужници и прекъсна поне три влюбени двойки. Но нямаше и следа от Мег. В отчаянието си той влезе и в самата бална зала, като предположи, че може би има шанс младата жена да се грижи за закуските. Но нямаше късмет. Прислужницата бе неоткриваема. И макар да му нагорчаваше от перспективата за поражение, той бе на път да се откаже от своето търсене. Алекс въздъхна и извърна поглед към приятеля си, щастлив да обърне гръб на кръвожадната тълпа.
— По-весело, приятел — сръга го Дънфорд.
Алекс въздъхна.
— Това е дълга история. Съмнявам се, че ще събуди интереса ти.
— Глупости. Обикновено точно дългите разкази са най-интересни. Освен това, ако тази „история“ те е довела тук, сред редиците на изтънчените кръгове, то непременно трябва да е замесена жена. А това означава, разбира се, че съм крайно заинтригуван.
Алекс се обърна към своя приятел и накратко му разказа случката, в която племенникът му бе спасен от смелата прислужница, пропускайки частта за силното привличане, което бе изпитал към нея.
— Както сам виждаш — заключи той, — не беше нужно да се въодушевяваш толкова. В този разказ липсват както романтика, така и страст. Страхувам се, ще трябва да приемеш, че поведението ми тази вечер е напълно безукорно.
— Колко скучно.
Алекс кимна уморено.
— Наистина, а и не мога да понасям тази блъсканица. Мисля, че ще се задуша, ако още едно проклето конте дойде да ме попита как съм завързал шалчето си.
— Знаеш ли — многозначително каза Дънфорд, — тъкмо си мислех, че може би е време и аз да си тръгвам. Защо да не се оттеглим в Уайтс3 и да пийнем по няколко питиета? Навярно една добра игра на карти е точно това, което ти е нужно след последните уморителни шестдесет минути, прекарани на социалната сцена.
3
Джентълменски клуб в Лондон, основан през 1693 г. от италианския имигрант Франческо Бианко, познат още като Франсис Уайт. — Б.пр.