Алекс се усмихна язвително на сарказма на приятеля си, но охотно се съгласи с предложението.
— Добра идея. Нямам търпение да…
Той спря, когато чу приятеля си рязко да поема дъх.
— Какъв е проблемът? — попита той.
— Мили боже! — задъха се Дънфорд. — Какъв цвят…
— В името на Бога, Дънфорд, сега пък какво?
Мъжът не обърна внимание на думите му.
— Това трябва да е Ема Дънстър. Как може нещо толкова прекрасно да идва от тези забравени от Бога колонии?
— Те вече не са наши колонии, Дънфорд — промърмори Алекс, припомняйки си тирадата на Мег. — Извоюваха свободата си още преди няколко десетилетия и трябва да бъдат наричани Съединени американски щати. Така е редно.
Странните думи на Алекс откъснаха Дънфорд от унеса му. Той се обърна към приятеля си със странно изражение на лицето.
— Откога се превърна в такъв симпатизант на прегрешилите колонии?
— От… о, няма значение. Коя е тази поразяваща жена, която те парализира от желание? — Алекс все още не се бе обърнал към балната зала.
— Виж сам, Ашбърн. Не е класическа красавица, признавам, но не изглежда студена, ако разбираш какво имам предвид. Кестенява коса с огнени оттенъци, нежни виолетови очи…
Изключително неприятно усещане започна да расте в стомаха на Алекс, докато слушаше описанието на Дънфорд за мис Ема Дънстър. Не е възможно… Не, уверяваше сам себе си, благородна дама не би… Алекс бавно се обърна. Там, на другия край на балната зала, стоеше неговата смела Мег. Само че тя вече не бе Мег, поправи се той. Беше Ема.
Алекс реагира мигновено. Всеки негов мускул незабавно се напрегна почти до болка, но не успя да реши дали е разгневен заради измамата й или просто е обхванат от желание. Наблюдаваше я мълчаливо, докато Ема, неподозираща за присъствието му, се усмихваше уморено на един от ухажорите си и масажираше главата си разсеяно. Но какво, по дяволите, си мислеше тя, да танцува цяла нощ, след като най-вероятно има сериозна травма на главата? Алекс се намръщи, докато си представяше как прекосява подиума за танци, за да сграбчи раменете й и да я разтърси, за да й влее малко разум.
Но, Господи, тя наистина беше прекрасна. Дребното й тяло бе облечено в рокля от виолетов сатен, която разкриваше кадифените й рамене и показваше съвсем малка част от гърдите й. Прието бе младите дами, представени за първия си сезон, да носят дрехи в бледи пастелни цветове, но Алекс се радваше, че Ема не е спазила установената традиция и е избрала по-смел тон. Той подхождаше на духа й и сред морето от бледи и безлични госпожици тя блестеше с огън и жизненост. Бе оставила косата си пусната, в разрез с модата, като беше захванала предните кичури назад с фиби, а краищата им се спускаха по гърба й като огнена пелерина.
Цветът на роклята й говореше за буен темперамент, а Алекс добре помнеше колко бързо избухва. Но също така можеше да види уязвимостта в очите й. Бе толкова болезнено дребна. Ема изглеждаше уморена и младият мъж бе сигурен, че все още я болеше глава. Нещо в нея го караше да се държи невероятно покровителствено и той беше вбесен, че тя би могла да застраши здравето си с прекалено многото светски забави.
Дънфорд се засмя, докато наблюдаваше как по лицето на Алекс преминават безброй емоции.
— Виждам, че си съгласен с моята оценка.
Херцогът отдели поглед от Ема и се обърна към на приятеля си.
— Да не си я докоснал — бавно каза той. — Дори не си помисляй за нея.
Намръщи се, когато забеляза, че не е единственият мъж в залата, който е станал жертва на нейното очарование. Младите контета на практика се бяха строили в редица, за да бъдат представени на американката. Мислено си отбеляза, че трябва да поговори с някои от по-нетърпеливите.
Дънфорд отстъпи назад изненадано.
— Не мислиш ли, че се държиш малко собственически, след като дори не си срещал момичето?
— О, срещал съм я — изръмжа Алекс, — само че не го знаех.
Челото на Дънфорд се набразди замислено, докато накрая го осени прозрение.
— Да разбирам ли, че вече нямаш желание да потегляме към Уайтс?
Алекс се усмихна похотливо.
— Изведнъж този прием стана доста интересен.
С тези думи той забърза по протежение на балната зала, докато усърдно избягваше погледа на Ема. Накрая се настани в една ниша точно зад гърба й. Тежка пурпурна завеса го прикриваше от любопитните погледи на гостите, но въпреки това можеше да чуе всеки детайл от разговора на Ема. Облегнат настрани, едва успяваше да я различи през процепа между стената и плата.